Атанас Буров бе осъден и пратен в Пазарджишкия затвор. В същия затвор бяха много бивши министри, политици, дипломати, генерали. Между последните зърнах и генерал Иван Вълков, бившия военен министър. Беше седнал до стената на затвора, с уретер, в износен милиционерски шинел, с налъми наместо в ботуши с шпори. „Как е генерале?“ — поздравих го аз и му подадох пълна шепа с едри череши, които бях донесъл от село Церово, Пазарджишко. Черни, сладки череши. Той ги взе, стана прав и застана мирно, като пред началство. На Буров носех една торбичка. Седнахме настрана и заговорихме. Казах му, че съм изпратен за репортаж в село Голямо Конаре, Пловдивско и използувам случая да го видя.
Той се трогна. Оправи яката на ризата си, погледна ме и каза:
— Ти си добро момче, господин Памукчиев. Но си изгубил половината от перчема си. Защо така?
— В сложни времена живеем, господин Буров.
Извадих скришом от торбата едно шише ракия и го мушнах в ръката на банкера. Той измъкна тапата и започна да си пийва. Пиеше по мъничко, спираше, обърсваше устните си, пак сръбваше и пак се усмихваше. Така пресуши шишенцето и ми го върна. Аз го пъхнах в торбата и му подадох два компота от кайсии. Той се наведе, целуна ме по челото и каза:
— Господин Памукчиев, да е жива и здрава ръката, която е брала, варила и запазила тази благодат… Кайсията, това е вълшебният плод на света. Компот от кайсии, това е моето любимо ястие и питие. За него не бих дал царските зияфети в двореца, нито гювечите на господин Ляпчев. Господи, като че ли е било някога, във вековете, когато седях на софрите на Ляпчев и на царските зияфети…
Ние се заговорихме. После ме заразпитва за новините, а аз му ги разказах в малко шеговит, ироничен тон. Това го развесели.
— Човек винаги има време за всичко, само за едно нещо няма време — за младостта. За хубавите млади години. Да знаеш как ти завиждам, господин Памукчиев, за твоите млади и весели години. Сега, ако си умен, ще си живееш царски, ще ухажваш най-красивите жени и ще си пееш. Ех, как хубаво си пяхме някога в Дряново, но сега няма песни, няма разговори, няма нищо. Има скука и тегота, тегота и скука — само това. Не мога да гледам онези, които са около мене. Те ми дотегнаха. Те ми омръзнаха. Те ме измъчиха. Аз им се усмихвам любезно, говоря им от време на време, приказваме за разни неща, но аз съм роден за друго — да уча хората, да просвещавам хората, да гадая в бъдещето.
— Да гадаете?
— Точно така, да гадая в бъдещето, като пророк Йеремия, като пророк Илия. Господи, защо не си останах скромен народен учител или поп — всяка неделя в черквата да държа речи от амвона и да просветлявам народа в добро.
— Пишете речите си и те ще излязат, както речите на Цицерона, господин Буров.
— Аз, да пиша? Аз — Буров? Банкерът? Да чакам трохи от писане — това не е работа. Работа е да се говори. Да се живее с ораторското изкуство. Най-великото изкуство на света… Искам ей така, както в Дряново, аз да говоря, а ти, господин Памукчиев, да ме записваш. И да кажа, да разкрия онова, което се е натрупало тук (удря се по гърдите и по главата). Тази машина работи, главата мисли, сече, ражда идеи, планове, ражда пророчества. А аз не ща да умра. Бих желал да ги кажа… И да Ви помогна, защото обичам България и искам да й бъда полезен.
Ах, чудна ракийка. Да е жив и здрав баща ти, че я е сварил. Толкова е пивка и вкусна тая сливова ракия… Как е баща ти, мило момче, какво прави? Влезе ли в кепезето?
— Кое, кое?
— Текезесето, нали така му казвали селяните — кепезето… Какво става там, на село, господин Памукчиев?
— Баща ми все още не влиза в ТКЗС и лошо са ме подгонили.
— Няма да му се размине. Този валяк, дето е тръгнал да гази синорите, ще сгази и неговите нивки, той спиране няма. И бензинът му идва от другаде. Той, този бензин, няма свършване… Да не влиза — отсече решително той.
— Защо?
— Защото това ще бъде краят му.
— Уверен ли сте?
— Абсолютно.
— Но Вие и в Дряново казахте същото, а хората влизат.
— С камшика.
— Не, доброволно си влизат…
— Я записвай там. Я не ме убеждавай. Аз най-добре знам всичко. По цели нощи си говорим тук със селяните, арестувани и съдени… Селото е обречено на гибел, ако сто на сто влезе в кепезето. Това е, младо момче. Моля те, като българин — българина… Кажи на вашите хора да спрат дотук, ако мислят доброто на България. Стига 50–60 процента колективизирани. Стигат тези колхози — толкоз… Останалите 40 на сто българи, вън от текезесетата ви, те ще изхранват и спасяват един ден България. Те ще си останат в селото, в гората, в Балкана, по мунтетата и по чукарите, както в 1393–1396 година, и оттам ще излязат и Георги Бенковски, и Христо Ботев, и Васил Левски… Те ще са спасителите на майка България. Защото те ще имат земя и самочувствие.