— Самочувствие? Защо самочувствие?
— Защото само земята дава самочувствие, нищо друго. Няма ли един народ земя — той няма нищо. Той е като скитника-евреин — навсякъде гонен, нийде неприет. Циганите защо нямат авторитет? Не защото са по-лоши от нас, напротив, те са много мили и добри хора, но нямат опора, нямат земя.
Земята е опората на человека. Орната земя, плодната земя дава богатствата на нацията. Колкото повече орна земя има в България, толкова по-добре ще е България.
Но човек е така създаден — повтарям и потретям това, казвал съм го много пъти и пак ще го повтарям до края на живота си — че който има земя, който има къде да заоре с ралото или с плуга, той ще има богата софра и голямо самочувствие. Ние, българите не можем без земя. Ние, българите нямаме самочувствие, защото пет века не сме имали своя земя — цялата земя, по Корана, принадлежи на султаните. И те разполагат с нея. Така че сега стадното чувство на българина ще се развали. Той, българинът крепи дома си, крепи задругата си, крепи селото си, крепи и България, но стъпил на земята си — подчертай това, господин Памукчиев.
Аз се разтопих като изпих тази ракия. Тя ме вдъхнови. Ето, ето колко му трябва на човека да се разпусне и развесели — двеста грама ракия…
Искам да те помоля да направиш една молба до министерството на правосъдието, да ме пуснат оттук, да ме пратят пак в Дряново, Габрово, Плевен — където и да е, да разказвам пак онова, което знам. Това ми е молбата. Да не оставам тука, защото умът ми крее, зализа, гасне. Мисълта ми секва. Ораторската ми дарба пропада. А ти ще идваш при мене, както преди, и аз ще ти разкрия тайните на световната и на българската история.
— Вече записахме над 1900 страници, господин Буров.
— Знай и запомни — всеки човек крие в главата си 5000 страници… А записва едвам 500-1500-4000, като Иван Вазов.
(Той се чукна по главата).
— Тука, в тая златна рудница има тонове чисто злато, тонове платина. Тонове диаманти. Изземете ги. Изгребете ги. Запазете ги. Те ще ви потрябват. Те ще ви покажат кой е продавал България за паница леща и кой е бил абсолютно честен и неподкупен.
Не знам дали знаеш, господин Памукчиев, че комунистът Никола Пенев учи цар Борис III да управлява локомотив, да разглобява локомотив, че той е возил цар Фердинанд с неговия специален влак в 1912 година. Да, той…
Ти имаш да записваш още много, много нещо от мене. Ах, какви тайни бих ти разкрил, какви неща бих ти казал, но само да не съм тук. Защото тука аз ще умра. Теготата, мъката, скуката ме убиват. Всичко около мене е тъжно, сиво, повехнало и скръбно. А с каквито живееш, такъв и ставаш. По-рано аз ти говорех за жени, за кабарета и ми беше весело. А сега ми се ще, господин Памукчиев, да ми изпееш една тъжна арестантска песен, която ти знаеш и сме я пели в Дряново.
— Коя е тя?
— Най-хубавата и най-тъжната песен, която ме разплаква…
— Кажете я, ще Ви я изпея.
— „Заплакала е арестантска майка“… Моля те, изпей мия…
Аз запях тихо и тъжно, в духа на песента, само за него:
Минчо Семов
Равен на големите
В един период на своя живот Николо Макиавели изпада в беда. След възстановяването на монархията той е отстранен от своя висок държавен пост — секретар на Съвета на Десетте във Флоренция — и принуден да живее на село. Щом мръкнело, той хвърлял мръсните си дрехи, обличал придворните си облекла и се пренасял в света на политиката, за да разбере какво е държава, как се запазва и погубва тя, за да се задържи това, което се е проумяло, без което няма наука, както е казал Данте. В изпълнение на своята творческа мисия Макиавели, както сам се изразява, е извиквал пред своя собствен съд великите имена на историята, за да ги разпита какво са мислили и правили, за да им даде своята преценка и присъда. Сам творец на историята, Макиавели е бил на нейната висота като тълкувател.