Някои казват: днес били по-малко задоволени, но свободни. Лесно е да изричаш високопарни слова, когато ти и децата ти са сити.
Често за свобода говорят тези, които не разбират значението и стойността на думата, камо ли на състоянието и усещането. За някои свободата дойде след 10 ноември 1989 година като че ли с министерско постановление или с президентски указ. Но те не само никога не са били, те не са и не могат да бъдат свободни. Свободният човек не словоблудства. Той усеща другите около себе си, чува болките и радостите им.
Отклоних се от същността, защото искам да не се допуска отново произволно тълкуване на намеренията и помислите ми за развитието на обществото и държавата през 1988-89 година.
Да, подготвях смяна на системата, но не срещу цената, България да се превърне в западнала капиталистическа страна от началото на века.
ЖИВКОВ СРЕЩУ ГОРБАЧОВ, ГОРБАЧОВ СРЕЩУ ЖИВКОВ?
С днешен прочит всички изводи и оценки, чрез които отстоявах необходимостта от промяна на системата, изглеждат ясни, неоспорими, естествени. През 1985 година, макар и поднесени елегантно, бих казал напудрено, те бяха еретични. Но никой не може да оспори факта, че са били формулирани още тогава от мен. В пояснение ще цитирам пасажи от писмо, съдържащо мои съображения, което изпратих на Михаил Горбачов още на 18 юни 1985 година.
„ Как става така, че десетилетия наред капиталистическия строй… ни изпреварва, а ние продължаваме да вървим след него.
- Не е вярно, например, заключението, че капитализмът сега преживява криза… Напротив, капиталистическата система сега е стабилизирана повече от всякога.
- Да вземем развитието на политическата система. Нашата система е закостеняла… Ние тъпчем на едно и също място.
- Понастоящем комплексът от партийни и държавни институции и техният апарат е толкова огромен и централизиран, толкова тежък и тромав, че отнема повече разходи и социална енергия, отколкото социализмът може да си позволи… Около този комплекс се формира цяла прослойка, самовъзпроизвеждаща се социална група, чиито лични интереси и привилегии се засягат от всяка програма за структурни промени. Тази група се изправя срещу всяка промяна, в това число срещу науката и техническия прогрес. Със своята работа и поведение, именно тя изпразва от съдържание взетите решения, като ги превръща в кухи лозунги, в томове бюрократични документи, които само имитират промяна и действие.
- Не е ли парадоксално, че резултатите от нашите научни постижения се усвояват и внедряват много по-бързо от капиталистическите фирми?
- В рамките на СИВ трудно се появяват нови неща, а дори и това, което се появява, погива, защото ние се мъчим да наливаме младо вино в разсъхнала се бъчва.
- По-лесно е изграждането на предприятие с обща собственост с капиталистическа фирма, отколкото създаване на предприятие с обща собственост в рамките на СИВ.
- Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност.
- Ние не бива да се самозаблуждаваме и да ставаме жертва на собствената си пропаганда, на собствения си печат, радио и телевизия.“
През годините 1986,1987 и 1988 все повече се убеждавах, че тези оценки са неприемливи за Горбачов. След оглавяването на СССР - март 1985 година - той повтаряше: „Ускорение на социалистическото развитие!“. После: „Нужен ние повече социализъм!“. След това откри:
“Перестройка!“.
Години, години се шумеше, говореше за преустройство, без абсолютно нищо реално да се проведе в живота. Спекулираше се с гласността. Нейната мизерна роля се свеждаше до охулване на личности от миналото.
Системата се задъхваше. Едно побутване можеше да я разтърси до основи и да даде неконтролируем тласък на естествените сили, които бълбукаха в и извън нея. А Горбачов повтаряше „Перестройка!“.
Няма да давам тук оценка нито на човека, нито на политика Горбачов. Времената и поколенията имат запазеното право да оценяват и преоценяват. И ако го споменавам, то е само на фона на събития и действия, от които за мен беше ясно неговото невъзприемане на необходимостта от радикална промяна и готовността му всячески да й се противопоставя. В годините 1987,1988,1989 нееднократно съм обосновавал и у нас, и пред него самия, и на срещи с генералните секретари, предпоставките и историческата обстановка, които благоприятстват извършването на коренен поврат. При това, Западът беше заинтересован и щеше да ни подкрепи.
“Ушите“ на Горбачов около мен го информираха, че съм защитавал идеята, как България може да се превърне в мини-Германия или мини-Япония на Балканите. Дойде недвусмислено обвинение, че съм се заангажирал с капиталистите. Михаил Сергеевич, знаейки отлично чия е идеята и кой я поддържа, си позволи да ми заяви: „Ние искаме в резултат на преустройството България и Съветският съюз още повече да се сближат. До нас достига информация, че в обкръжението на другаря Живков има хора… Подхвърлят се такива разговори. Тези разговори ни безпокоят. Около Вас има хора с прозападна ориентация… Хора, които смятат, че трябва да се вземат технологии от ФРГ, от Запада… И ако около Вас има хора, които дори само си мислят за „мини-ФРГ“ и „мини-Япония“, не трябва да ги държите близо до Вас. Защото всички отговори на въпросите и всички решения на задачите, които са поставяни, трябва да се търсят не другаде, а в социализма… Това не означава, че ще се изолираме занапред от света. Подобна политика би била крайност. Но ще търсим преди всичко възможности за развитие и задълбочаване на научното и техническото сътрудничесгво със социалистическите страни“5.