Използвах, че той не посмя открито да изтъкне моето име. Реагирах учудено на думите му. Реших да смекча разногласията: „Преди да се ориентираме, към която и да е друга страна, ние сме убедени, че правим това, защото са изчерпани възможностите ни за сътрудничеството със Съветския съюз в дадено направление. Това е положението. Както казах вече, подобни проблеми не могат да се решават, без да се съгласуват с мен. Аз все още не съм пенсионер“. Горбачов: „И, слава Богу. Оставаше и това да стане, особено в този повратен момент!“. Шиканирах и относно вложените през последно време в България милиарди долари. Посочих му цифрата 260 милиона — твърде далеч от реалната. И че приказките за отклоняването на България по друг път са фантазии. Горбачов отговори: „Не мисля, че това е измислено“6.
И как ще мисли! Знаех, че той получава сведения, не само от съветското разузнаване, но и от автентични наши вътрешни източници. Следователно, осведомен неточно за реалното положение. Горбачов е имал пълна информация относно начинания, свързани с въпроси от изключителна важност за страната, дори за поверителни решения. Например за протокол „Б-6“ на Политбюро за обвързване на нашите фирми със западни, с оглед на ускоряването на технологическото преустройство на икономиката. Какво последва в отговор на моите позиции? За посланик в България беше изпратен един от видните деятели на КГБ. Много интелигентен, владеещ няколко езика, всестранно подготвен - Виктор Шарапов. Със стаж в Китай и няколко други страни. В последно време работеше в кабинета на Горбачов. Беше ясно - този посланик го провождаха за мен. Но, какво… Аз бях решил да отида докрай. Опитах се да създам нормални отношения.
Горбачов изпрати професор Медведев, тогава секретар по идеологическите въпроси на ЦК на КПСС. Задачата му беше да ме убеди, че постановките, които развивам, по-специално тези за партията, за връзките със Запада, са коренно погрешни. Също, че имам редица други грешни позиции и прегрешения към социализма. Разговорът трая три часа и от него има запис. Аз отстоях основните положения,срещу които беше неговата критика. Месец след това имах среща с Горбачов. Той отново, разбира се, по-тактично, не пряко, постави главните въпроси, които стояха в дискусията с Медведев.
При това положение имах само един вариант. Да се стремя да поддържам внушение, че именно негова е идеята за промяна. Да лаская суетата му.
Използвах, че спазва рамките на добрия, даже угоднически тон, бих казал. Лавирах, за да протакам разрива между нас.
Няма да възпроизвеждам по памет духа на разговора. Ще цитирам откъси от стенограмата. Те отразяват документално, и затова неоспоримо, твърденията ми, обсебвани след 10 ноември от кого ли не. Документират, че Тодор Живков е искал решителна смяна, не Горбачовото „… да навлезем в нов етап, да постигнем ново, качествено състояние на социализма“.
КРЕМЪЛ, 16 октомври 1987 година
Дори от малкото посочени пасажи се усеща несъвместимостта в намеренията, която вече трудно удържахме. Опитът на Горбачов да демонстрира прекомерно изтъкване на моите заслуги целеше да ме убеди да се откажа от задвижващите се у нас промени.
„М. Горбачов: Разговорът, който водим още веднъж показва, колко голямо е доверието, което съществува между нас… Ние имаме с Вас еднакви замисли - и теоретически, и политически. Съвпадението е голямо. Разбира се, отчитаме и спецификата, реалностите в двете страни… Когато чухме от Вас оценките за Януарския пленум на ЦК на КПСС от 1986 година, почувствахме, че отговорността ни е взаимна. Ние внимателно се вслушахме в това, което ни казахте тогава.