Въз основа на това, което открито се афишираше, и това, което узнавах по мои канали, за мен беше ясно, че Горбачов е взел курс срещу мен. И ще се стреми към моето отстраняване. Но не допусках, че един държавник може така грубо, без самоконтрол да действа. Познавах болезнената суетност на Горбачов и нетърпимостта му към мнение, различно от неговото.
От 1987 година отивах съзнателно към политическо самоубийство. Беше ясно, че всички други възможности са изчерпани. Залагах себе си срещу смяна на системата в България.
След лятото на 1989 година, преминало в тягостно боледуване, тягостно дотам, че трудно се придвижвах сам, ми предстоеше тежка икономически и политически - есен. А и зима. Едва се бях позакрепил физически и това ме правеше неуверен.
Около мен имаше хора, за които знаех, че заиграват с Горбачов. В ход беше една дребнава, но арогантна кампания. Тези, които не се решаваха да излязат срещу мен и открито да спорят, да се противопоставят, инспирираха действия, с които целяха да създадат и във вътрешен, и в международен план невярна представа за протичащите процеси в България.
Назряваха ли в последните години дисидентски прояви? Да, назряваха. В доклада пред интелигенцията (1988 година) обстоятелствено се спрях, че те не само не трябва да ни смущават, напротив трябва да ги поощряваме. Именно в сблъсъка на различни мнения естествено и цялостно ще се изгради новото. Не виждах нищо нередно в това да се изразява несъгласие.
Смущаваха ме само проявленията на двуликия Янус. Затова пресичах обяснения за подробности, за конкретни имена. Отвращаваше ме шумното славославене и шушукащото неодобрение. Сервилните доносничества пред мен от хора, изричащи думи с апломб зад гърба ми. Не искам да си спомням за тези пластилинени хора. След ноември 1989 година те се преживяват като герои.
Необходим беше плурализъм, който да се гради върху организационна основа. Неговите граници трябваше да са очертани от Конституцията и законите. Затова не утвърждавахме появяващите се организации и дружества - изчаквахме предстоящите промени в Конституцията. Не сме възпирали, нито противодействали на обединенията на хора, но се въздържахме да ги утвърдим в обществото, защото не бяха създадени нормативни граници.
Понякога инерцията в изпълнителните органи създаваше негативно впечатление. Например неудачното задържане на д-р Константин Тренчев през 1989 година. Когато научих за това, извиках Димитър Стоянов. (Между впрочем, Димитър Стоянов е човек, който на мравка път не е минавал. Не само добросъвестен, но и изключително прецизен човек. Не е имало въпрос, независимо в кръга на компетентността му или надхвърлящ я, по който да не се е съветвал, да не е изслушвал различни мнения). Казах му: „Моля ти се, виж тази работа. Ти уведомен ли си, че човекът е задържан, защото е организирал работнически синдикат? Убеден съм, че това не е съгласувано с теб. Противоречи на всички постановки и решения на партийното и държавно ръководство. Моля те, разпореди се незабавно да бъде освободен“.
Нямаше и стабилна база за промяна на системата. И до ден днешен реално не съществува такава основа - нито икономическа, пито политическа, нито социална. За съжаление, и в юридическо отношение има доста вариации и компилации.
Нито за момент не съм мислил, че улицата, площадът трябва да диктува. Не защото омаловажавам гласа на народа. Или защото в изказа си съм допускал квалификацията тълпа за хора, събрали се, за да изразят волята си. Просто твърдя, че е недопустимо под натиска на по-импулсивната, по-освободената или по-агресивна част от обществото да се налагат решения, неприемливи за мълчаливото мнозинство.
Това е революционният път, по който и нашата страна е минала, но не е пътят към осъзнатото гражданско общество. Нима е необходимо всеки път редът да се ражда от хаос?
Тъжната равносметка от грешките допуснати през изминалите три години, в които вместо организационен плурализъм, се наложи анархия е отдалечаване във времето и пространството дори на понятието гражданско общество, камо ли на неговата същност.
Някои допуснаха толкова разширително и странно тълкуване на свободата, че тя се превърна в слободия. Слободията е неприемлива за преобладаващата част от обществото. И неусетно, неосъзнато се поражда необходимост от „твърда ръка“. Това е страшното. Или отново върху мечтата за демокрация надвисва сянка от диктатура.
Демокрация… Толкова много са претендентите за бащи на демокрацията. Някои се позовават на презумпция от римското право, други на минали флиртове, трети - на декларирани напоследък сериозни намерения. Странни претенции, подкрепени със самочувствие, но не остойностени с поведение.