През 1988-89 години за мен беше ясно, че в страната се групират хора, ръководени пряко от Москва. Окуражен от промените в света, не допусках, че организацията срещу промените в България е отишла толкова напред.
Основните постановки и насоки за развитие на обществото, за преструктуриране на икономиката, бяха ясни. Те вещаеха началото на края на системата.
Организиран опит за опозиция в България се появи едва през 1988 година. Случайно ли беше това?
Шестващата брутална демагогия в защита на преустройството не беше нищо друго, освен рафинирана манипулация за запазване на статуквото. Уви, тя увлече десетки честни, интелигентни хора. Хора, които в действителност искрено желаеха именно смяна на системата, в един момент бяха превърнати в маши срещу тази смяна.
Недооцених, че за някои адаптирането към новото е не просто нежелано, а невъзможно, и че борбата за съхраняване на системата ще бъде борба за оцеляването им.
Но опасността от дестабилизация съвсем не идваше от тях. Лостовете за икономическата промяна бяха освободени. Бяхме предоставили милиарди на фирмите. За мен най-важното беше да не се забатачи икономиката. Бяхме навлезли във фаза, опасна за страната. Ако спрехме, щяха да се нанесат неоценими и непредвидими вреди на икономиката, тъй като вече бяхме задвижили основните механизми. Всичко трябваше да се урегулира. Правителството и парламентът да излязат с насрещни нормативни актове.
Да не се спира промяната. Това беше императив! Дори в протакането, задържането, беше заложено пагубно отражение върху цялостното ни бъдещо развитие.
Въпрос над въпросите беше: Как да избегнем удара от Москва?
ПРЕВРАТЪТ - АНТИВЕРСИЯ
Моите карти бяха изиграни. Нямах доверието на Горбачов, следователно и на Съветския съюз.
След като бях приведен под домашен арест, ме информираха, че през декември 1989 година, в емисия на Би Би Си, като коментар или информация е съобщено, че заемите отпускани безрезервно от западни банки на Тодор Живков, засега са блокирани. И че ще е необходимо време на Петър Младенов и хората около него да заслужат авторитет на стабилни, сигурни и лоялни партньори.
Наистина, по мое време България се ползваше с финансов авторитет. Не си спомням да ни е отказван някога заем от напреднали страни. Можехме да получим заеми, каквито и колкото поискаме. Имахме доверието на западни банки. Но в ход беше глобално преструктуриране. Оголването едновременно от суровини, пазари и гарантирана относителна стабилност беше обременено със страхотен риск.
Реших отново категорично да поставя въпроса за моята оставка. Тогава се договорихме, че концепцията ще продължи да се провежда. Дори в решението на Политбюро за моето освобождаване се подчертава изрично, че аз ще остана председател на Комисията за нова Конституция към Народното събрание. Но беше необходимо начело на Партията да ме замести някой, който се ползва с доверието на Москва, за да направи ловък завой. Беше въпрос на дни.
Аз си дадох оставката, защото си въобразих, че осъзнават необратимостта на промените в света. Надявах се, че ще използват властта, не за да забатачат, а да продължат линията на цялостна смяна на системата в България.
Хората около мен от държавното и партийното ръководство, всички знаеха, че навлезли в такъв етап, промените са необратими. Когато си дадох оставката, правех го с пълното съзнание, че само невероятни ахмаци могат да се опитат да върнат назад задвиженото. В спирането беше заложен и пълният икономически хаос за България, и тяхната обреченост по отношение на властта. Никакви интереси - на обществени прослойки или лични, користни, да не говорим за национални - не можеха да мотивират подобно поведение. Мога ли да бъда упрекнат, че не предвидих такъв абсурд. Да имат цялата власт, към която всячески са се стремили с години… Да я пропилеят в непристойни кьорфишеци срещу мен, в угодничество пред Горбачов. Срещу самите себе си. Срещу България!
Малко след 10 ноември срещу мен започна помийна атака. Публично се използваха само отделни фрази от замисленото и поставено в ход за осъществяване.
Аз държах да спазвам правилата на играта и не афиширах публично недоумението и несъгласието си. Извиках началника на моя кабинет Никола Стефанов. С него констатирахме, че всичко правено и било в ход на провеждане, е спряно. Организация, задействана от Москва, целеше постепенното връщане в старото русло. Бях убеден, че ме подслушват. Затова му написах моята оценка за нещата.
Подчертах необходимостта да се направи всичко, за да се парира тази опасна игра с интересите на България. Изтъкнах, че в самия Централен комитет трябва да се осъзнае фаталността на събитията. Той го прочете и одобри. Накъсах бележката. Каза: „Другарю Живков, това трябва да го изгориш“. Засмях се: „Не се притеснявай, аз съм стар конспиратор“. Какво е станало по-нататък с Никола Стефанов, принудило го да направи опит за самоубийство, не знам. Научих само, че се е отровил, но слава Богу в „Пирогов“ са успели да го спасят.