Нямам достъп до архиви за справка, сътрудници. Почти съм лишен от притежаваните документи, записки. Само спомени… И памет, съхранила десетилетия. И благодарственост за нея към Съдателя.
Пиша тези редове от дистанцията на 33 години власт. Пиша срещу думите „пълзящ“ или „крачещ с гордо вдигната глава живковизъм“ с които се посяга в зародиш на опита, някой да се докосне днес до истината и да си позволи прочит, различен от официално наложения след 10 ноември 1989 година.
ПЛАВАЩИ ПЯСЪЦИ или ПОЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
При мен идват журналисти, политици, общественици. Различни по партийна принадлежност, по манталитет, по зрелост, по убеждения. По всеки въпрос всички игнорират причината. Опитват се да разнищват следствията. Така е зареден светът. Един ден хората ще се отърсят от наслоеното. Ще разберат, че смесването на причина и следствие, неволно или съзнателно, води до израждане на истината.
Изпъкването на отделните личности е следствие от развитието на даден процес и с тях не може да се заменят причините. Що се отнася до личните им престъпления, за тях трябва да се търси персонална отговорност. Но не извън контекста на конкретната историческа обстановка. Затова Тодор Живков не си е играл да прехвърля вина, да се прикрива зад имена. Пътят с охулването на личности, и оттам оневиняването на системата, е извървян още след смъртта на Сталин. Тогава пространно и всеобхватно се отрекоха следствията на една порочна система. Оповестяването на извършени злодеяния се прие за неин катарзис. След Хрушчов, това се повтори и при Брежнев, и при Горбачов.
Години. Години. Никой не изрази съмнение в правилността на самата система. Заклеймяваха се извращенията, деформациите, застоят, породени на даден етап от дадени личности. Системата оставаше недосегаема, неуязвима и стабилна. Повтаряше се - това да направим, това да подобрим, да преустройваме.
И аз това съм говорил. Томове са написани с глупости. Първоначално с цялата си същност съм вярвал и съм се борил за постановките,които тази система е утвърждавала. От 70-те години чувствах нейните противоречия, парадокси. В нея самата е заложен крахът й. Но не мога да кажа, както някои днешни пророци, че един ден съм се събудил със съзнанието, че всичко ми е ясно.
Постепенно, наслоявано във времето, за мене нямаше съмнение - всичко е погрешно - теоретическите постановки, механизмите. И вината не е нито в тях, нито в отделните личности.
Поредното преустройство извеждаше демагогията на друго ниво и отново прикриваше порочната първопричина. Гласност, но гласност за миналото. Преустройство, но преустройство на социализма при ръководната роля на КПСС. Други думи прикриваха същата постановка. Поредният фарс.
Но през 80-те години вече нямах никакви илюзии. За мен беше ясно, че трябва да се изкорени причината, не да се оправдават неудачите чрез следствията, които е породила.
Не само България, никоя социалистическа страна не можеше да извърши сама, изолирано и независимо промяна. Трябваше да се лавира. Главното беше, без остро да се конфронтирам със Съветите, да подготвя постепенно радикална промяна на системата.
Година 1985. Международната обстановка вече не можеше да бъде препятствие. В следващите две-три години заложих промяната на политическата надстройка, на икономическата база. Това бяха само първоначални разработки. Предстоеше те да се задълбочат и утвърдят.
След ноември 1989 година всичко потъна в летаргия. През изминалите години непрекъснато се говори против системата. Системата си стои. Но се направиха най-малко три основни грешки:
I. По политически, конюнктурни причини бяха ликвидирани осигурените от Живков и живковистите, и гарантирани десетки години политически, държавно и икономически суровини и пазари за развитието на България. Днес колко нефт получаваме? Жалка работа. Срещу 11 милиона тона годишно по мое време. И само нефт ли? Ние получавахме всичко. Аз неслучайно се шегувах, че сме превърнали Съветския съюз в колония на България. Ами пазарите? Къде са днес пазарите за нашата продукция?
II. Шоковата терапия - добра ли беше за България? Два пъти ми поставяха този въпрос по време на следствието. Втория път подозирах, че ме питат по поръчение на тези от ръководството на държавата. Казах им: „Ще ви дам мнение след като преценя всичко. Нека поне един ден да премисля“. Обясних защо съм решително против. Шоковата терапия означава всички трудности по смяна на системата да се прехвърлят върху милионите, главно върху най-уязвимите слоеве от населението - пенсионери, подрастващи, стотиците хиляди, застрашени от безработица. Предупредих ги - последствията ще бъдат неконтролируемо и безнадеждно нарастване на социално слабите.