Още преди Априлския пленум прокарахме да се създаде комисия, да се преразгледат делата на всички, за които има подозрения, че са народни врагове и агент-провокатори. Червенков се съгласи. Бях натоварен да председателствам комисията. Тя излезе с доклад, че няма нито един враг или агент между хората, за които имаше подозрения или доноси.
След този доклад Вълко Червенков ме извика в своя кабинет. Там седеше един тогавашен и доскорошен член на Централния комитет, председател на Централната контролно-ревизионна комисия. Той категорично заяви, че Антон Югов и Георги Чанков са народни врагове. Реагирах остро: „Поддържам доклада! Той не е само мой. На комисията е, а нейните членове са съгласувани с Вас, другарю Червенков, и утвърдени от Политбюро. Такива факти нямаме. Твърденията на другаря… са негова лична оценка. Ако има доказателства, да дойде в Политбюро и да ги обоснове.“ Вълко Червенков приключи разговора с думите: „Наивен човек си ти, Живков, наивен. Подхождаш с идеализъм, с доверие.“ И не сне разработките за чужди агентури, в това число и от мен.
Съмнявам се да е вярвал в моята вербовка, но щеше великолепно да послужи, ако бях разкрит. Тодор Живков щеше да бъде осъден на смърт. Не само като оглавяващ фракция, но и като агент на чужда държава. Останалите ги очакваше най-малко доживотен затвор.
Тази фракция проведе Априлския пленум и взе властта през 1956 година. Бях издигнат начело на БКП.
Искам да подчертая - не като ръководител на фракция достигнах този пост.
Не съм прескачал нито едно стъпало на партийната йерархия. В Ботевградската гимназия бях член на марксически кръжок. В Държавната печатница - член на РМС, след това на РК на Комсомола (имаше и РМС, и Комсомол). През есента на 1932 година бях избран за партиен член; после - член на РК на Комунистическата партия. След това - районен секретар. Последователно, в различни периоди, съм бил секретар на всичките четири района на партията. На VIII пленум бях избран за кандидат-член на ЦК на БКП. По-късно - за завеждащ отдел „Организационен“ на Централния комитет; за секретар на ЦК; за кандидат-член на Политбюро; юни 1951 година - за член на Политбюро; през 1952 - 53 - за завеждащ Секретариата на ЦК на БКП и Първи секретар. По това време Вълко Червенков беше Генерален секретар, Председател на Министерския съвет и ръководеше работата на Политбюро и заседанията на Централния комитет. Бях първият, избран на избори, председател на Столичния народен съвет. През 1962 година бях избран за Председател на Министерския съвет. През 1971 година - за Председател на Държавния съвет.
Тодор Живков е не политически деятел, наложен отвън или от случайни събития, не личност с абстрактни, моментни заслуги, а последователен застъпник на социалистическата идея. Идея, от която не бих се отказал до края на живота си.
Категорично искам да разгранича идеята от нейното уродливо проявление в социалистическата общност.
Никога не съм вървял сляпо, безкритично, безразсъдно. Във всеки исторически етап съм отчитал реалностите. И съм намирал сили, твърдост във върховите, тежките моменти, особено когато се заиграва с бъдещето, не само на партията, а и на народа, да се противопоставя и да поема лична отговорност.
Това направих и през 1987 година с Юлската концепция.
Априлската линия отдавна беше изчерпала резервите си. От разкрепостяваща през 1956-та, след 30 години не само се обезсмисляше. Ставаше вредна.
Смяната на системата за мен нямаше алтернатива. Не защото предавах идеалите на социализма, както незряло ме упрекваха някои. Напротив. В името на идеалите и срещу тяхното израждане. Защото след повече от 70 години житейска реалност, социализмът се превръщаше в удобна фраза. В истинската същност се притаяваха фанатизъм, демагогия, популизъм, кариеризъм.
Да се говори за съхраняване на системата на всякаква цена, като се изтъкват преимуществата на социализма, за мен беше цинизъм.
Идеалите се обезсмислиха за някои непосредствено след 9 септември 1944 година. Лакомията за благосъстояние и привилегии, безнравствеността, безкритичността упоиха стремежа към всеобщо благоденствие. Слова и борба потънаха в удобна амнезия. Властта се превърна в самоцел.
А всичко започна с възторг.
ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ
ИГРАЧЪТ7
Имал ли съм скрити карти? Или съм играл в неочаквани комбинации? Тези въпроси остават открити за самоотвержените „очи и уши“, които неотклонно са ме следвали от началото на политическия ми път.
7
Произволно би било в тези етюди да се търсят цялостни, многопластови политически портрети. Маркирани са отделни епизоди, доколкото препращат към издигнати срещу мен лъжи.