Преди 9 септември 1944 година бях под наблюдение на полицията. Няма участък в София, в който да не съм арестуван и бит. И то неведнъж. (Само два пъти не съм бил бит в участък. Интересно е защо. Може би си заслужава по-подробно да се спра в други бележки.) И все пак, в тези години бях и нелегален. Много от действията ми, акциите, които организирах, поне временно се затулваха с анонимността на „извършител - неизвестен“.
По време на победилата революция бях неотклонно следен с подозрения за английската ми агентура и шпионаж в полза на Британия. Неотдавна научих, че този, който е ръководил разработките срещу мен, е още жив. Разказал е подробно, как съм проверяван и проверяван. На времето той е потвърдил писмено и устно пред Вълко Червенков, че не са намерили нито един факт, дори и косвен, който да ме уличава в шпионаж. Но Вълко Червенков така и не сне разработката срещу мен.
Промениха ли се нещата след 1956 година? Дяволи се промениха.
Откритото ми противопоставяне на Хрушчов по въпросите за изплащане на заеми и репарации, и главно по така наречения Македонски въпрос, провокираха потребността на нашите идеологически братя да бъда старателно следен, за да може евентуално да се парира подмолното ми несъгласие.
И при Брежнев нещата не се промениха. Случайно съм запазил копие от писмо, изпратено на 5 февруари 1968 година до Брежнев, в което съм изразил недоумение за грубата агентура на съветското посолство. Бях научил, че ръководни дейци, в това число и хора около мен, са били привиквани на поверителни разговори в посолството. Отговор на писмото не последва. Брежнев не поиска допълнителни сведения, пояснения. Но съответният високопоставен служител в посолството бе незабавно отзован. Не след дълго отзоваха и посланика Пузанов. С това на практика се потвърждаваха грешките в правилата на играта. Нямах никакви съмнения за това. Както и нямах никакви илюзии, че самата игра е прекратена.
(В скоби ще се отклоня, за да щрихирам и особената бдителност, с която проследяваха всички действия и контакти на моята дъщеря. Последния път, когато Брежнев ме извика, за да давам обяснения и да бъда „мъмрен“, а чрез мен да бъде предупредена Людмила, беше във връзка с дъновистите в България. Брежнев постави остро въпроса срещу тях самите и срещу контактите на Людмила с тях, във връзка с това, че „в Комитета по култура около нея работят хора от тази секта, което е странно и неприемливо“, според него.
Изслушах спокойно нападките срещу дъщеря ми. Отминах простичкия факт, че въпросите с последователите на Учителя не засягат нито сигурността, нито интересите на България, да не говорим за Съветския съюз, и му отговорих: „Другарю Брежнев, Вие запознат ли сте със същността на учението на Дънов? Имате ли поне бегла представа за хората, които са негови последователи? Знаете ли, че по времето на борбата срещу фашизма, те са ме укривали като нелегален? Тези хора са изключително интелигентни, всеки със своята професия, но с разностранни интереси. Дните ми, по-точно вечерите ми, прекарани с тях са били изпълнени с разговори за книги, поезия, изкуство и с музика. И какво против можете да имате Вие? Единствената „странност“ на тези хора са паневритмите, т.е. своеобразнините пластически упражнения в ритъма на музика, с които посрещат изгрева на Слънцето. Нима Слънцето не е символ на живота на тази планета? И дайте, моля Ви, да не се изкарваме с Вас двамата по християни от патриарха! Ако имаше нещо нередно в проявите на дъновистите, първо щеше да реагира Църквата. Негово светейшество българският патриарх не е отправил укор и за мен с това въпросът е изчерпан.“
Запознах Людмила с водения разговор. Но тя, разбира се, не освободи хората (ставаше дума за двама-трима души), които работеха в Комитета отдавна, още преди издигането й за председател. И реагира в доста характерния й стил на несъгласие. Но се съобрази, че временно трябва да се отложи поставянето на паметник върху гроба на Дънов.)
Когато пиша за подслушване и следене, не мога да не спомена специалното внимание, което ми отделяха и страните от другия лагер. Ако се провери документацията от времето на моето издигане начело на държавата и партията, ще се проследи какъв огромен апарат на чужди секретни служби беше разположен в България. Обект номер едно - Тодор Живков.
Колко чужди радиостанции бълваха денонощно „информация“ срещу България, срещу мен лично. Някои даже започваха и завършваха предаванията си по следния начин: „Добър вечер, тук е радио… Тодор Живков - така и така… Така и така - Тодор Живков. Вие слушахте радио… Лека нощ!“.
По времето на Горбачов ме следяха и чужди, и свои. Неотклонно. В страха си да не би да пропуснат някой мой поглед или „кимване — парола“, изопачаваха до такава степен играта, че се създаваше странно впечатление.