III. Не може да се извършват такива колосални промени без народа. Става дума за основната маса от народа. Тя трябва да застане зад всичко това, за да се изведе до успешен край. В България хората са живели близо три десетилетия сравнително добре, без особени трудности. Не може, примерно, при една приватизация да нямат участие тези, които работят и са работили. Това са конкретни въпроси и трябва конкретно да се решат. В Указ 56 е посочено - производствените фондове да се предадат на сегашните работници и бившите, вече пенсионери, от дадено предприятие. И то, не по-малко от 51 процента. Но тогава начело на държавата стоеше човек реалист, който държеше сметка за реални неща. Стремеж към хармония, баланс на интересите.
Когато се гради нещо, трябва да има обич и достатъчно възможности за постигане на желаната цел. И в противоборството е необходим разум, принципност. И главно - ако не съгласие, то поне разбирателство между хората. Другото са приказки. Празни приказки, които носят временни дивиденти.
Какво стана в последните години? Проиграха всички активи в евтини политически разпри, в хипнотичен стремеж към властта. И прехвърлиха всички пасиви на един етап от развитието на света върху мен.
Не разбрах и не разбирам, защо им беше нужно да трупат лъжа след лъжа. И върху лъжи да градят властта си. Та има ли нещо по-недостойно, по-нелепо? И по-абсурдно. Да правиш политическа кариера, да утвърждаваш власт върху лъжи.
Казвал съм - лъжите са плаващи пясъци, поглъщат непредвидимо, непредсказуемо. Обезличават авторите си. Някои вече усетиха верността на думите ми.
Трудно бих могъл да отговоря на всички клевети за мен, за семейството ми. И едва ли е нужно. Но има неща, които засягат не само човека Тодор Живков, а държавния глава на България, и на които, макар и фрагментарно, трябва да отговоря. Да отговоря със съзнанието за миналото и бъдещето на поколения българи.
Първо. Тодор Живков е първият държавен ръководител на социалистическа страна, членка на Варшавския договор, който отрече системата. Не защото се отказа от общочовешкия идеал на социализма, а защото системата влезе в коренно противоречие с този идеал.
Второ. Етапите от 9 септември 1944 година до април 1956 година и след 56-та са несравними. И политически, и икономически, и нравствено.
Трето. Устремният път, който извървя България от 1956 година. От най-изостанала държава, тя достигна до трето място по национален доход на глава от населението между страните-членки на СИВ, след ГДР и ЧССР. (При това, преди Втората световна война Германия, Чехословакия, Унгария, Полша бяха напреднали, развити капиталистически държави, докато, едва 60 години отделяха България от петвековно робство на феодалната Турска империя.)
Четвърто. Истината за нашите международни отношения — политически, културни, икономически.
По тези въпроси се трупат лъжи, с които се заиграва срещу Тодор Живков. Сменят се играчите. Разиграват се не само пари, авторитет, достойнство. Влагат се амбиции. Проиграват се обещания, доверие. И отново… Кой печели? Поредното крупие? Лъжите се наслагват и остават. Те, уви, рефлектират върху народа.
Бих могъл мълчаливо да продължа да наблюдавам отстрани израждането на плаващите пясъци. Всепоглъщащият стремеж към власт. Без морал.
Стремеж към власт срещу самочувствието на един народ. Народ, който може да се гордее с постигнатото. Постигнатото след пълна разруха и въпреки спирачките на системата.
Народ, който има право на истината за всичко. На истината дори за бившия си държавен глава.
ТОДОР ЖИВКОВ ЗА/ПРОТИВ СИСТЕМАТА или ПЪРВАТА ЛЪЖА
Искам още в началото да изясня. Винаги по съществени въпроси съм се обръщал към учени. Допитвал съм се и до специалисти, и до работници. Преосмислял съм тяхното мнение. Ползвал съм съветите им.
За мен е печално пренебрежителното отношение към така наречените обикновени хора. Кой има право да прокарва това - „обикновени“ и „необикновени“. Малко странно е изкуственото остойностяване чрез социално положение. Това размиване на неповторимата, незаменима индивидуалност на всеки. Та даже неук човек често притежава повече мъдрост, такт, деликатност, проникновение от професор, обкичен със звания.
И да призная, стряска ме деленето на електорати. Народът определя своите избраници. Те стават негови представители, отговорни пред него - народа. Не той се превръща в техен електорат.
Но аз съм извън днешния политически живот. Затова може би зле улавям пулса му.