Днес във всички документи се говори за един и същ модел на социализма. Явно тази низост е нужна на някои.
Пораженията, нанесени върху обществото в най-новата ни история - от 9 септември 1944 до април 1956 година, отпечатват последиците от войната, от наложения сталински режим.
Априлският пленум беше в основата си неосталинистки. За коренна промяна при тогавашната обстановка - в социалистическата общност и въобще в света - не можеше да се мисли. Конкретно доказателство: Унгария, 1956 година. Не по-леко стояха нещата и във вътрешен план. Аз бях млад. Нямах необходимия авторитет и опит. В края на 50-те и началото на 60-те години в Политбюро все още имаше хора от старото поколение, дълбоко ангажирани с политиката на партията отпреди 1956 година. Нещо повече. Опитваха се пряко да провеждат тази политика.
Като да е вчера, помня повърхностен епизод. Нелеп и странен, но потвърждаващ уродливостта на времето, в което живеехме. Научих, че Цола Драгойчева, председател на българо-съветските дружества, си позволява да вика при себе си ръководители, министри. Да иска обяснения. Да й изясняват политиката и действията си по отношение на Съветския съюз. Да им дава указания. Ценях Кирил Лазаров като честен и принципен човек. Извиках го и му казах: „Слушай, Киро, ти си министър на финансите на България. Откъде-накъде ще даваш отчет на Цола Драгойчева? Тя няма никакви права над финансовата политика, която ти си упълномощен да провеждаш.“ Той ме погледна в очите и въздъхна: „Не може, другарю Живков. Тя ме е предупредила. Защото утре няма да ме има.“ Слисах се: „Как няма да те има, бай Киро?! Ти чуваш ли се какво говориш?!“. Последвалите думи ме притиснаха: „Другарю Живков, ти не знаеш какво беше там!“…
Наистина не знаех. От българите, завърнали се от Съветския съюз, никой не говореше за обстановката, за преживяното. Освен Кирил Лазаров, единствен е споменавал в предизвикан разговор Младен Стоянов. Веднъж някой разказваше пред него, как в лагер е убит негов родственик, без да знае, че Младен Стоянов е бил по същото време в същия лагер. Бай Младен, който беше ведър човек и всичко приемаше с широта, изведнъж скочи, смръщи се и през зъби сякаш просъска: „Не е вярно, че е убит, не е вярно. Той не можа да свикне да работи по 16 часа и да яде змии, гущери, корени. Това е истината, това е.“
Лагерите…
Опитът да се свърже сега моето име с най-недостойната страница от нашата история, е повече от вулгарен.
Малко след 9 септември 1944, по предложение на Никола Петков бяха създадени лагери за политически дейци.
Тодор Живков ликвидира тези лагери. „С това ще влезем с Никола Петков в историята - казвах навремето - той внесе предложение в отечественофронтовското правителство за създаването им, аз отмених това решение.“
В лагера в Белене отидох след издигането ми като председател на Министерския съвет. Заедно с някои лагерници ловихме риба, варихме рибена чорба. С връщането си в София поставих въпроса - да се закрият политическите лагери!
През 1959 година, по решение на Политбюро, са създадени в Ловеч лагерите за криминални престъпници. По това време Живков и тези, които бяха с него, представляваха малцинство. През 1959 година аз не бях председател на Министерския съвет, нито председател на Народното събрание, нито ръководех МВР, нито наблюдавах МВР и армията.
В лагера в Ловеч трябваше да въдворяват рецидивисти с по 10-15 присъди. Имало е един например, за изнасилване на 15 жени, между които и собствената му дъщеря. И редица аналогични случаи. Сега конюнктурната пропаганда ги превърна в герои. В лагера са били изпратени и няколко политически. Дали по погрешка? Дали някой е разчиствал сметки…
Страшното е, какво е вършено там. Когато научих, бях потресен. Все още има живи от хората, пред които навремето съм изрекъл: „Това е фашизъм, чист фашизъм! Този позор трябва да бъде ликвидиран. Сурово наказан!“. (Един от тях - Желязко Колев, е цитирал тези мои думи в свидетелски показания, дадени от него по Дело № 1.) По мое предложение се създаде партийно правителствена комисия, която потвърди тези ужасяващи сигнали. Не друг, именно аз настоях веднага да се разпусне лагерът в Ловеч.
Но главните виновници не бяха наказани - Вълко Червенков, Антон Югов, Георги Цанков. Антон Югов създаде и организира лагерите. Георги Цанков се занимаваше непосредствено с тях. След издигането ми за председател на Министерския съвет, когато се овладя положението, те бяха извадени не само от Политбюро и от състава на Централния комитет, но и изключени от партията.