Тодор Живков освободи политическите затворници. Постепенно всички осъдени от 12-те състава на Народния съд бяха освободени. С някои съм имал срещи. На някои дадох обеди, вечери. Днес научавам, че е имало политически дела след това, но смъртни присъди не са издавани. Затова са убегнали от знанието ми.
Реабилитирах жертвите на култа към личността, но още тогава го оценявах като непълно, непроведено докрай.
Третият тумор, след лагерите и политическите затворници, който трябваше да бъде незабавно отстранен и постепенно да бъдат разчистени разсейките, които е оставил, бяха съветските съветници.
Освободих всички, с изключение на няколко души в поделенията на Държавна сигурност и 4-5 души в армията, като представители на Обединеното командване на Варшавския договор, т.е. в допустимо най-ограничен състав. Интересувал съм се, как се държат съветските представители. Общото впечатление, единодушно изразявано пред мен, беше - коректно, нормално. Съветски специалисти останаха само на възлови технологически места, където беше необходима тяхната научна квалификация - главно в Кремиковци и Козлодуй.
Живкова България не допусна не само бъдещи съветници, не допусна и съветски войски на своя територия. Нито веднъж не даде въздушен коридор за нито един самолет, носещ оръжие.
Упрекват ме, че България била най-верният, най-послушният съюзник на Съветския съюз. Цената на тази вярност беше нефт, суровини, пазари, сигурност.
Но на българска територия не влезе нито един танк, нито един съветски войник. Не прелетяха нито веднъж бомби. Народът не беше хвърлен в безумна, безнадеждна авантюра с нежно име - Пражка пролет ̀68, Унгария '56, Полша - 70-те, 80-те, защото си давах сметка за реалностите.
Всяка авантюра през 60-те, 70-те години щеше да бъде смляна в зародиш, през 80-те години - обречена на лишения.
Докато съществуваше системата, промените можеха да бъдат само привидни, опипващи, фразеологични. Показателен е начинът, по който реагира Горбачов срещу тезата ми за смяна на системата през 1987 година!
Това, което опитах да направя през 1987, днес изглежда естествено и постижимо. В изминалите десетилетия беше фикция. Химера. Противопоставянето на държавен ръководител от системата срещу нея, се връщаше като бумеранг върху целия народ.
БЪЛГАРИЯ - ИЗОЛИРАНА, МНОГОНАЦИОНАЛНА. НЕДОМИСЛИЕ ИЛИ ПРЕДАТЕЛСТВО НА БКП
Година 1956. И следващите я. Обстановката в света - открито противопоставяне. Хрушчов искаше проблемите да се решават, без да се изменя статуквото - една от големите му грешки. Конфликтите се засилваха и задълбочаваха.
При тази международна даденост България трябваше да урежда външните си отношения. Не само да разкъса тоталната изолираност, но и да постави своите връзки на договорна основа.
За кратък период и сравнително без големи трудности, сключихме дългосрочни договори със Съветския съюз и социалистическите страни. Въпреки проблемите, които трябваше да решавам и условията, на които държах, договарянето приключи без особени усложнения. Беше в рамките на статуквото. Съветският съюз, и главно Хрушчов, не създаваха спънки.
Предстоеше необходимостта да регулирам отношенията с Балканските страни. Възникнаха остри противоречия с Хрушчов. Той държеше да се запази положението, установено след Втората световна война. Такава линия беше спазвало ръководството по времето и на Димитров, и на Червенков. Можехме ли от тази позиция да нормализираме обстановката на Балканите? Единствено с Румъния (страна от социалистическата общност), макар с големи трудности и противоречия, имахме по-нормални отношения по това време. Хрушчов не разрешаваше нищо да се предприеме.
Гърция. Коренно противопоставяне. Дължахме репарации. България беше осъдена, като съюзник на хитлерова Германия, да плати репарации на Гърция. Цялата гръцка пропаганда се насочваше срещу „врага от север“, т.е. срещу нас. Позицията на българското ръководство по времето и на Георги Димитров, и на Вълко Червенков беше, нова България да не плаща репарации и въобще задълженията на българската буржоазия. От Освобождението до 9 септември бяха взети повече от 20 заема. И нито един - изплатен. Неизплащането на заеми и репарации предрешаваше нормализирането на отношенията не само на Балканите, но и в Европа, и в света. Не можех да поддържам тази позиция.
Два пъти ходих при Хрушчов, за да изложа убеждението си: искаме ли да не сме изолирани, да бъдем приети в организациите на ООН, трябва да плащаме. Първо репарациите на Гърция. Впоследствие заемите на буржоазните правителства. Той отказваше. На втората среща нервно ме прекъсна: „Като имате долари, плащайте!“. Бях му разяснил, че при проведени разговори с гръцката страна е постигнато съгласие да плащаме с наши стоки. За никакви долари не ставаше дума.