Постигането на приятелство и сътрудничество с балканските страни костваше много усилия. Към края на 60-те години отношенията на Балканите бяха вкарани в естествено, спокойно русло. Мога със задоволство и гордост да твърдя, че България се превърна в двигател на балканското сътрудничество.
Във външната политика на България, от Освобождението през 1878 година до днес, периодично се редуват недомислия, които обслужват, или неволно подпомагат, интересите на други държави. Проявленията на тези интереси се модифицират от 1 (13) юли 1878 година с Берлинския договор.
Провеждах принципна външна политика11 постулирана от следното: България не желае и не възнамерява да се намесва във вътрешните работи на съседите си. Но няма да допусне никаква намеса от тяхна страна. Никакви компромиси с националните интереси, било за сметка на икономически, интернационални и прочее.
Мой дълг беше възстановяване поне от криворазбрания интернационализъм, от травмите, нанесени от партията, която ръководех.
Какво не съм дооценил? Бъркал ли съм? Има един безпристрастен съдник - българският народ.
ДРУГОТО НАСЛЕДСТВО - ВЗРИВООПАСНА РАЗРУХА
Лагерите, съветските съветници, изплащането на репарации и заеми, насаждането на чуждо самосъзнание бяха част от политическите и идеологически пасиви, които наследих през 1956 година.
Бяха необходими десет години, за да се преодоляват породените поражения и конфронтации. Още повече, страната беше изпаднала в пълен финансов банкрут. Смазваща икономическа разруха. Последните 4-5 години до 1956 сривът на икономиката се разрастваше главоломно.
Първите трусове бяха селските бунтове. Започнаха в Кулска околия. Разпространиха се във Видинска. В почти всички райони на страната.
Бях изпратен като член на Политбюро и секретар на ЦК да уталожвам бунтовете в Кулско. Там, още в първия момент, се сблъсках с изключително тревожна обстановка. В почти всички села бяха разграбени добитъкът, инвентарът от ТКЗС-та. Навсякъде беше взривоопасно.
Бегло ще засегна моето участие в неутрализиране на бунтовете. За мен най-важното беше, в никой случай да не се използва милиция или армия.
Бил съм в около 10 села. При тягостни, обострени условия. Никъде не се употреби сила, в каквато и да е степен. Разговори, разговори… Признаване на грешките, които са допуснати.
Веднъж, докато се изнасяше информация в околийския комитет, по телефона съобщиха, че в селото на областния секретар Нинко Стефанов са обявили бунт. Тръгнахме веднага. Там, читалището препълнено с хора. Имаше хора и навън. Всички настроени срещу местните ръководители, срещу ТКЗС. Областният секретар ме представи приповдигнато, сякаш моето име и фактът, че съм секретар на ЦК трябваше да внесе респект, успокоение, обнадеждаване. Никакъв ефект. Не само не последваха аплодисменти. Пред себе си виждах мрачни хора, озлобени. На първите редове седяха жените, зад тях стояха мъжете. Започнаха какви ли не изказвания. Как насила са вкарани в ТКЗС. Как са ги заплашвали. Обстановката - наелектризирана до крайност. Само една искра и тия хора можеха да ни разкъсат.
Дадоха ми думата. Опитах се да ги успокоя. Казах им: „Аз съм човек от село, познавам селската работа, изпитвал съм селските мъки и несгоди. Ще стоя цяла нощ, докато изслушам всеки един от вас и разбера, какви въпроси ви вълнуват“. Това до известна степен внесе някакво успокоение. Но след като започнаха разискванията, започнаха и провокации. Говореха едновременно по няколко души. Надвикваха се. Очевидно трябваше да се запази пълно спокойствие и самообладание. Когато ме прекъснат, спирах, и въпреки, че не пуша, запалвах цигара. Докато изгоря цигарата, те викат, викат. Като утихнат, отново взема думата. Около десет пъти продължи това. Аз говоря, те ме прекъснат. Около полунощ нервите на организаторите не издържаха. Дадоха сигнал да се напуска събранието. Но повечето хора останаха. Постепенно с тях се разбрахме какво трябва да се направи, за да се нормализира ТКЗС.
В едно гранично село ме наобиколиха на мегдана жените. Зад тях мъжете. Демонстрации против ТКЗС, против местните началства. Една жена непрекъснато ги подстрекаваше. Пречеше грубо, арогантно да изслушам хората. Попитах, коя е тази жена, каква е. Отговориха ми тихо, че е жената на най-големия владелец на имоти или както ги наричахме - кулак. Реших да рискувам. Успях да я привлека близо до мен. Казах й: „Погрешно са Ви инструктирали. Недейте смята, че Вие тук можете да съборите или направите нещо, извън един диалог. Веднага се прибирайте!“. В гласа ми имаше твърдост, заплаха. След минути жената се оттегли полека. Успях спокойно да изслушам хората на мегдана. Да ги убедя да не губят кураж. На тръгване ме пресрещнаха два млади жени. Усмихнати, грейнали: „Другарю Живков, ние не сме от ония, които викаха. Ние сме младоженки. Мъжете ни са войници. Помогнете да ги пускат по-често в отпуска“. Никога няма да ги забравя. Най-слънчевото и земно нещо в кошмарната обстановка на тези събития.
11
На външната политика, провеждана било на Балканите, било другаде по света от българското държавно ръководство по мое време, се спирам лаконично на места в тези етюди, доколкото репликирам, същностно или периферно, дадена лъжа. Подробен анализ и фактология излагам в други бележки, и основен - в моите мемоари.