Нееднократно по време на моето управление съм подчертавал, че това, което обобщавам, е колективният ум на много - от и извън партията, хора от различни сфери на нашето обществено развитие. Тези, които са работили с мен, сътрудниците ми, знаят, че са могли да разполагат, както намерят за добре, с нещата, върху които са работили, с изключение на поверителните материали. Да ги ползват, да ги публикуват от свое име. Не омаловажавам и днес техния принос.
Говоря нерядко в първо лице, единствено число, защото като държавен глава съм носил, и продължавам да нося, главната политическа и нравствена отговорност за всичко, в това число и за програмните разработки от този период.
Всички постановки, които самонадеяно и безсрамно се афишират като заченати в нелегалност и родени в утрото на 11 ноември - смяна на системата, многопартийност, парламентарна демокрация, пазарна икономика и т.н. са създадени и публикувани през годините 1986-89. Всички са свързани с хитреца-тиранин от село Правец. И са не само негово дело, но и негова борба с някои от партийното и държавно ръководство на България. И ябълката на раздора с Горбачов.
И за момент не съм си въобразявал, че са панацеята. Организационно не всичко бе доведено докрай. В много отношения предстояха уточнения. Необходима беше смяна на Конституцията. Животът също щеше да внесе своите корекции.
Тъй като с тази тема е спекулирано многократно, ще се опитам популярно да маркирам същественото.
В началото се прокрадна неверието…
СЪМНЕНИЯ И ОТРИЦАНИЕ НА ПРЕЗРЕЛИЯ СОЦИАЛИЗЪМ
Организация на обществото без насилие, без експлоатация, без национално или социално неравенство. Отношения на разбирателство и взаимопомощ. Блян ли е това? И до днес не искам да повярвам, че ще остане утопия. И такова място няма да има.1 Ние в социалистическата общност не го създадохме. Изграждащият се с десетилетия строй беше далеч от първообраза на идеала.
Тодор Живков и живковистите, първи от ръководствата на потърпевшите, така наречени социалистически страни, обосноваха грубото противоречие на афиширано и постигнато.
Реалностите изместваха и обезобразяваха мечтата за хармония.
Мечта, пречистена от пролята кръв, се омърсяваше с друга кръв. Демагогията изместваше вярата.
Постепенно всичко се превърна във фрази, фрази, фрази… Перестройката представляваше нова мимикрия на развития, зрелия, презрелия социализъм. Поредно разкрасяване с нови фрази, фрази-финтифлюшки. За да се прикрие същността.
Трябваше ли да продължим да се самозалъгваме с илюзии? Въз основа на теоретическите и практически изводи през 1988 година прокарах тезата за категорична смяна на системата.
Необходимостта се натрапваше не само от опита на България. Даже, бих казал, най-малко от опита на България и постигнатото през годините на социалистическото развитие. България, най-изостаналата от страните-членки на Варшавския договор и СИВ, отиде на трето място по производство на национален доход на глава от населението. За по-малко от три дни социалистическа България произвеждаше повече, отколкото през цялата 1939 година. Стана втори външнотърговски партньор на СССР.
Очевидно, за да се направят категорични заключения, трябваше да се вземе главното, назряло в европейските социалистически страни и Съветския съюз.
Посетил съм почти всички съветски републики. Няколко пъти и неофициално. Шокирали са ме „откритките“, с които гражданите на Съветския съюз се придвижваха от република в република. В същото време, Съветският съюз говореше за равенство, за свобода в Европа, в Америка, в Азия, в Африка. Бил съм в малки градове, заводи, колхози, в села, останали, както ги е сварила Октомврийската революция. По няколко дни съм посвещавал на работата и устройството на общосъюзни институти, на начина на живот на хората, реализиращи в тях своя научен и трудов потенциал.
И при всяка среща, при всяко посещение ме тормозеше безизходността на проблема. Защо съветските хора живеят по-зле от хората в България? Съветският съюз е може би най-богатата страна на природни ресурси. Даже след 70-те години, когато рязко се повишиха цените на нефта, газта и останалите суровини, Съветският съюз затъваше. Защо?! Учените доказваха, че знаят какво работят, какво са постигнали и че не са изостанали от колегите си в най-развитите капиталистически страни. Същевременно, навсякъде споделяха с мен, че няма мотивация за внедряване на постиженията. Влагаха се ценни средства и безценен научен капитал, отчитаха се планови показатели и потъваха. За мен беше ясно, че само с корективи не можеше да се ликвидира това безсмислие. Бях създал връзки с два съветски института по въпросите на външната и вътрешната политика, 1980 година. Получавах поверително техни оценки и изводи за СССР и за международната обстановка. Съветски учени, политолози, философи, икономисти работеха в България в колектив, начело с Давид Елазар през 1987 година. Останаха с месеци и свободно дискутираха проблемите. Получавах почти всеки ден техни изказвания, изводи. Някои от тях - много смели и напредничави. (Част от тези материали бяха иззети при арестуването ми.) Така че аз имах не само официална, но и неофициална информация за положението в СССР. И съм се питал, защо този интелектуален потенциал не се използва в Съветския съюз и не се предприемат поне някои решителни стъпки към промяна на неосталинисткия модел.