През 60-те години селското стопанство набра сили. Не само хранеше две Българии при ежегодно повишаване на покупателната способност на населението, беше и главна квота в износа.
“Спасението на България, нейният просперитет идва с колективната собственост.“ Тази постановка отразяваше не само нашия идеализъм. Постигнатото даже в началото на 60-те години и съпоставено с резултатите преди 9 септември, потвърждаваше правилността ѝ.
През 60-те години се постави задача за масовизиране на ТКЗС. Да бъде привлечен средният селянин. Изпълнението не създаде трудности, но и не протече по мед и масло.
Случайно попаднах в село Правец в деня, определен за масовизация на ТКЗС. Срещна ме леля Васила. Жена авторитетна, с влияние.
И, както казват, отракана. „Добре, че дойде, Тошка, много добре. Да те гостя с баница. Че ще е за последно, защото влизаме в ТКЗС.“ За леля Васила, тази умна, оправна жена, влизането в ТКЗС беше свързано с мисълта, че едно естествено ястие за селянина ще липсва на трапезата му. Само след три-четири години, успокоена, сама се опроверга: „Ех, защо не съм сега млада!“
В къщи майка ми, разтревожена, ме посрещна с думите, че са викани някои хора. Спомена богаташ от известна фамилия в Правец. Оплакал й се, че е бит. Най-много се проявил представителят на Околийския комитет, дошъл във връзка с масовизацията. „Тоя най-много ме би, щеше да ме утрепе, ако не бяха наште“ - така каза, вика майка ми и ме гледа страшно.
Потърсих веднага партийното ръководство, ръководството на БЗНС, на съвета, на ТКЗС. Всички отрекоха. Но… Обърнах се към партийния секретар: „Такива случаи не трябва да се допускат! Много добре знаеш, че ти отговаряш!“. А той: „Не е вярно, другарю Живков! Не е вярно, ти не го познаваш. Беше извикан в общината. Разговор се води с него. Обаче на излизане се блъсна в стената. Има малки наранявания, но му няма нищо.“ За мен беше ясно, че е бит, и то яко. Подчертах: „Централният комитет не поддържа кампанийното провеждане на масовизацията на ТКЗС. Специални указания са дадени, че трябва да се извършва постепенно и главно - доброволно!“.
Този случай в Правец не бе изолиран. Подобни сведения получавахме в държавното и партийно ръководство от редица райони на страната.
Отново се постави императивно въпросът за доброволността. Въпреки, че съзнавах - едно дело, в което участват милиони и се провежда от хора с различен манталитет, психологическа нагласа, изпълнителност и добросъвестност, не може да мине без ексцесии. За щастие те бяха епизодични и никъде не доведоха до изстъпление, до крайност.
Към края на кооперирането бях поканен на гости у средняк от Ботевградския край, много влиятелен. Упорито отказваше да влезе в ТКЗС. От него зависеше да се масовизира стопанството, тъй като имаше респектиращ авторитет. Приех поканата. Предупредих го, че ще отида с още двама.
Есента. Бяхме на лов за зайци. Взех Младен Стоянов, известен деятел, политемигрант, и Веселин Андреев. Освободих колата и охраната. Тримата отидохме на гости. Той ни очакваше, с жена му се бяха подготвили. Сервираха една богата трапеза - чеверме, пикантни ястия, салати, мезета, баница, вино, ракия. Всичко - собствено производство. Тази трапеза за малко да ни провали. Предварително се бяхме уговорили Веселин Андреев да започне разговор и отдалеч, лека-полека да убеждава. Но Веселин Андреев много бързо се напи. Той не злоупотребяваше с алкохол, така нормално си пийваше. (Искам да подчертая това, за да не се тълкуват произволно думите ми, защото Веселин Андреев ме изуми след ноември 1989 година с някои такива едни по мой адрес. Не му се сърдя. Жаля го. И още. Ако имам възможност да излизам самостоятелно, тъй като сега съм под домашен арест, едно от първите неща, които искам да направя, е да положа на гроба му цветя.)
Но тогава го хвана. Ясно, онзи беше хитър човек, умен. Стратегията му беше да ни опие.
Първият от нас падна зад борда. Не можеше да води разговор. Поех аз. Започнах да го кандърдисвам да влезе в ТКЗС. Как може много да помогне за укрепването не само на селото, но и на икономиката и т.н. Всичко му казах. Въодушевено, с надеждата, че го убеждавам. Той мълча, мълча и се обърна към мене: „Слушай, ти много хубаво говориш, ама не можеш да пиеш. Какъв разговор ще водя с тебе, като цяла вечер дреме чашата ти пълна“. С това ме декласира. И мен извади от строя.
Остана Младен Стоянов. Като започнаха с бай Младен - от времето на войната. Кой на кой фронт бил. Пък се оказа, че били на един фронт. Кой каква булка закачал. И какви ли не теми засегнаха. За ТКЗС - нито дума. Този разговор продължи до след един часа през нощта. Говорят двамата. Говорят. Ние с Веселин Андреев - елиминирани. Все едно, че ни няма. Пиха, пиха, порядъчно. Накрая бай Младен деликатно вметна: „Ей, наборе, ние с тебе сега на тия, младите, трябва да им помогнем“. И ме сочи мене: „Не познават живота. Трябва да им помогнем!“. Онзи кима: „Правилно. Правилно“.