Бих могъл да изпиша страници и страници за изстраданите постижения на селското стопанство. За трудностите, изпитанията, неудачите. За успехите, за радостта и удовлетворението. Едва ли е нужно. Немалко са съвременниците на тези години, които могат да дадат безпристрастна преценка на качествено новото селско стопанство, което започна да се създава от началото на 60-те години, и за което, не без основание, твърдях, че храни две Българии.
Проспериращо селско стопанство, срещу което се тръгна устремно, с революционна непримиримост и нетърпимост. Вместо да се съхрани постигнатото и да се преустрои, да се адаптира в съответствие с новите реалности и перспективи, се пое рушително назад. „Ще сринем старий, гнилий строй!“ - в действие. Нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено. Редом с пламенния ентусиазъм се афишира и тоталното отрицание на миналото.
Само съжаление могат да предизвикат нелепите твърдения за „разгрома“ на българското село, които запълват очевидната неподготвеност и безпомощност на своите автори. Редуват се патологична необективност и неадекватни на житейската им зрялост претенции. И ако ги споменавам, то е защото виждам, как тези твърдения се вплитат неусетно и трайно в държавната политика.
Трудно е да се прецени, кое би могло да навреди повече - злата умисъл или сляпото отрицание, високопарното невежество. Тъжните резултати са - едно стопанство, изграждано 33 години до модерно, съвременно равнище, се разсипва.
Хората са на кръстопът - между екарисажа на техния труд и креещото или заслепяващо упование.
ХАЙКА ЗА ХАЙВАНИ ̀92
Засегнах бегло съществени етапи от развитието на селското стопанство след 9 септември 1944 година. Епизодично, но прямо.
Българският народ ще съди и отсъди за добро и за лошо. Какво е постигнато затри десетилетия. И как жестоко е осакатено, безмилостно унищожено за три години.
Чувам упреци към хората. Укори, как апатично наблюдават линчуването на собствения си труд, угрозата над собственото си бъдеще. Апатията е не просто безразличие. Апатията е и смазващо безсилие. И илюзорни надежди.
След 9-ти септември беше грубо пренебрегната и потъпкана потребността на всеки селянин да има малко земица, но негова, една кравица, но в обора му, две-три кокошки, но да щъкат из двора му. Психологическа необходимост, която се опитах поне частично да удовлетворя с даването на земя за лично ползване.
Ако преди 45 години се наслагваше насилие върху съзнанието на хората, за да възприемат общата собственост и да се откажат от индивидуалната, то днес, въпреки очевидната обективна сложност, ако не и невъзможност, императивно се налага върху психиката на милиони модел за бъдещото им съществувание.
През 1986 година наградата на Съюза на българските писатели получи „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров. Романът напомняше тягостни страни на колективизацията в българското село.
Година 1992 даде основание за бъдещ роман. За деколективизацията. За раните, оставени не само в съзнанието, но и върху бъдещето на народа ни.
Защото с целия безпочвен идеализъм, фанатичен идеализъм, водещ и до извращения, общата собственост върху селскостопанските земи, инвентар, животни имаше една цел - добруването на всички.
В името на какво става по този начин понастоящем така нареченото връщане на собствеността?
Този въпрос засяга не само бившите собственици, не само перспективното развитие. Той засяга милиони. Той е проверка на способността на законодателната и изпълнителната власт да постъпват не с оглед на лични и партийни интереси, на моментни изгоди, а справедливо, общополезно и далновидно. Три ключови понятия, затулвани понастоящем с демагогия и противопоставяне.
Справедливо? В селското стопанство има огромни капиталовложения. Те са общонародно притежание. Особено ощетени, и то във всяко отношение, са хората, които създадоха материално-техническата база в селското стопанство. Осемдесет процента от българските граждани са малоимотни, безимотни. Мохамеданите например, почти не притежават земя. Да не говорим за циганите, за няколкото стотин хиляди изселници, дошли от различни райони в България.
През 33-те години живковизъм всички бяха поставени при равни условия. Труд, търпение, грижи - как ще се възмезди всичко това?
Общополезно? Да се разпредели земята на десетина милиона парчета? Да се раздробят километри трайни насаждения. Огромни блокове с житни и технически култури. Има ли обществен интерес от клиничната смърт на земеделието?