По мое време въпросът беше - как да се оползотворят и необработваемите земи. Земи, в които не можеше да се внедри комплексна механизация. Проблемът с острия недостиг на работна ръка, решен с комплексната механизация, рефлектираше и върху тези земи. Раздадохме ги със специално постановление за лично ползване на всички, които желаеха - от градовете и селата. Започнахме производство на малогабаритна техника. В Пловдив - в сътрудничество с италианска фирма, в Русе - със съветско. Сега, вместо да се оползотворят тези непригодни и неизгодни за комплексна обработка земи - над един и половина милиона декара - се подготвя разправа с общополезното.
Далновидно? 80-85 процента от българските граждани имат не повече от по 15 декара. Собствеността върху земите можеше да се възстанови, като се запази всичко. Неслучайно в САЩ 48 процента от земите са под аренда, а фермите и стопанствата са не по-малко от 800-1500 декара. Аналогична е картината в западноевропейските страни - 700-800 декара. Навсякъде специализирани организации извършват комплексна обработка.
Преди години, при последното ми посещение в Австрия, бях помолил да се отдели един ден за селското стопанство. Придружен от канцлера Бруно Крайски, разгледах лозарски райони. С талига пропътувахме покрай прави редове от лози. Километри. Поисках да спрат каруцата. Двамата с господин Бруно Крайски отидохме при пазачите. Той ме представи: „Това е господин Живков, президентът на България, прочута с хубаво грозде и ароматни вина“. И допълни, как съм определил пътьом различни сортове по сухите лозови пръчки и възлите по тях. Наобиколиха ме радушно, по свойски. Потръгна непринуден разговор. Между другото запитах, чии са лозята - държавни, кооперативни. „Не, това са частни лозя, господин президент. Редовете, по един или повече, принадлежат на отделни частни собственици. Вижте, отпред има табелки, върху тях са написани имената им.“ Обясниха ми, че цялата обработка, агротехническите мероприятия, с изключение на малкото ръчна работа, се извършва общо. За мен казаното беше достатъчно. Не разпитвах, как се постъпва с реколтата - дали всеки сам се грижи, дали се ангажират по-нататък специализирани фирми. Важното беше, че при създадената добра организация, отделните частни редове можеха да се обработват комплексно. На сбогуване се засмях: „Да знаете, на пръв поглед лозята са като нашите. Но българското грозде е ненадминато“.
Днес, вместо да се оползотвори постигнатото и при новите пазарни условия, предпоставки за мобилност, частна инициатива, интереси, да му се даде простор на развитие, всичко се омаловажава, представя се нелепо в съкрушителни краски. И се унищожава.
България достигаше по добиви най-напредналите страни. Разруха на земеделието, на животновъдството. Естественото й следствие са сривове на хранително-вкусовата промишленост, на леката промишленост, на всичко, за което селското стопанство даваше суровини. Например, кожарската индустрия е парализирана. Безконтролният износ на сурови кожи, последвалата го липса на животни ще обезсмисли възможностите на прескъпа техника, кадърни работници, квалифицирани специалисти.
Днес се залагат иреални темели на утрешния ден.
Имам чувството, че хората живеят в еуфория. Бъдещето е в размитите представи за доходоносно фермерство. Никъде, в нито една напреднала страна, в последните 10-15 години няма подобна реалност - земя, раздробена на милиони малки независими стопанства. Няма и ние да учудим света с подобен „принос“. Неусетно едри земевладелци, фирми с разнородна дейност, хора с натрупани в последно време пари, ще изкупят малките парчета земя на безценица. Когато наистина се създаде пазар, той ще диктува. Стопанството трябва да покрива разходите, да плаща данъци и да носи приходи.
Това, което днес изглежда примамливо, обещаващо, е химера. Много от днешните собственици ще се превърнат в евтина работна ръка.
Хайка. Само за една година в България са били избити стотици хиляди безценни животни и птици. Телета, агнета, прасета не са могли да излязат от утробата на майките си, да поемат глътка въздух.
Година 1992. Кой организира, кой допусна тази хайка за добитъка? Пусия, в която освен безмълвните хайванчета, са впримчени и хора, бъдното на страната.
Разпръснаха, унищожиха елитни стада. Десетки години бяха събирани от къде ли не разплодни животни. Лични контакти, умения на специалисти, стотици хиляди долари бяха влагани, за да получи България най-доброто в света.
Преди около 25 години, по време на неофициално посещение в Канада, гостувах на един фермер. С него обиколихме тук-там из имотите му. Стигнахме до резерват на индианци. „Ех, да имам и тези земи, двойно повече ще изкарвам от тях“ - въздъхна замечтано моят домакин. Притежаваше около 3 000 декара! Усмихнах се и вметнах: „ И цялата земя да владее приживе човек, в крайна сметка му стигат само метър на два…“ Той помълча умислено. Накрая промълви: „Колко сте прав всъщност“. Въпреки това признание, знам, че ще дочакаме залеза на дните си, всеки със своите житейски илюзии. Той, с жена си и един-двама помощници отглеждаха и търгуваха с елитни стада. Прочутото черно-шарено говедо. С племенните животни, закупени от него от Министерството на земеделието и хранително-вкусовата промишленост, сложихме началото на коренни промени в българското краварство. И в последствие от него получавахме качествен разплоден материал. Резултатите бяха осезаеми. От 400 до 1 000 литра мляко достигнахме 4-5 хиляди литра среден надой, а елитните стада даваха 8-10 хиляди литра мляко годишно.