Струва ми се, че и средствата за масова информация, така чувствителни и заострени към темата „пари“, също отминаха подобни сравнения.
Към цялата неразбория от безвластието се прибави и законодателството. Реституцията изпревари приватизацията. Защо? Създаде допълнителен хаос в обществото, в държавата. Една малка част, няколко процента, получиха изкуствени преференции в предстоящия приватизационен старт.
Не знам как ще се решат въпросите с приватизацията, но виждам закона, чета и слушам интерпретациите и усещам, че намеренията са да се приватизират основните производствени фондове - около 800-900 милиарда лева, без участието на народа. Посочената цифра взех от печата, но би трябвало да бъде много по-голяма, тъй като по мое време само промишлените фондове бяха около 50 милиарда лева, цитирам по памет, а общите производствени фондове бяха над 120 милиарда лева, по отчет от 1988 година. Очевидно през последните години рязко се обезцени националният капитал (повече от 12 пъти), но това, което предстои да се приватизира, даже в съответствие с посочената в печата цифра, е огромно.
Собствеността ще се разпредели. С наши и чужди пари ще се наддава. Най-бързо ще се изкупят акции за дялово участие в печеливши предприятия. Ще се смени собствеността. Най-после няма да е държавна, т.е. „ничия“.
Бъдещите собственици? Сред тях няма да са бившите служители, работници, учени, посветили десетки години труд, интелект, нерви. Няма да са и техните деца.
Равен старт вече звучи цинично. Някои отпаднаха от класиране, преди да е очертана стартова линия.
Връща се собствеността. Това да. Трябваше да стане. Но може ли да се възмезди вложеният от поколения труд? Труд на милиони, използван за общото благо. Не беше ли уместно да се потърсят по-гъвкави форми на реституция. Би следвало да се съчетае с приватизацията.
Стихията на беззаконието през последните години, в които черната борса и спекулата не само не се преследват, напротив, както и наемите от реституираните имоти изкуствено създадоха за година, две, прослойка. Хора, които се замогнаха в безвремието. Натрупаха пасивен капитал. Пари, които не се вложиха в производство, в разкриване на работни места. По тези въпроси се направиха безотговорни изявления на отговорни лица. Доста непоследователни, при това, по емоционален заряд и съдържание.
Същевременно, малкото частна инициатива не само не се поощрява. Изпитва бремето на данъчната политика. Рисковете на променливото, несъвършено законодателство. Оспорването на първоначално натрупване на капитали и бъдещи намерения. Не знам кой какви пари пере. За мен е необяснима квалификацията „мафия“ за предприемчиви и способни. Същевременно - толериране и дори негласно поощряване на спекулативните цени, сделки.
Днес е задължително не да се отрича, напротив, да се даде трезва оценка на постигнатото през тези три десетилетия. За да може сега, когато не съществуват спирачките на системата, погрешното тълкуване на обективните икономически и социални закони, да се върви решително напред.
Не да се руши постигнатото, а върху него да се гради бъдещето на България.
ПЕЧЕЛИВШИТЕ КАРТИ НА ЖИВКОВ
Трябва всеки да се замисли, какъв път е извървян. През 1956 година България беше най-изостаналата европейска държава. Може би само Албания ни изпреварваше в тази тъжна класация, отзад - напред. Една западнала аграрна страна. Трудно можеше да се говори за промишленост. Външнотърговският оборот стигаше 650 милиона валутни лева, 350 милиона износ. В него промишлените стоки бяха само 16 процента.
А през 80-те години стигаше 27 милиарда валутни лева. Към 1990 година достигна 30 милиарда валутни лева. Основният дял на износа беше 70 процента - електроника и машиностроителна продукция, 30 процента - селскостопански произведения, лека промишленост, суровини.
Тези темпове се набраха от 1965 година, когато промишлеността надхвърли с 1 процент селскостопанското производство и стана 51 процента! Развитието на селското стопанство осигуряваше задоволяването на потребностите на народа при ежегодно повишаване на покупателната способност и гарантиран износ.