Познавах и другите социалистически страни. Много добре ги познавах. Неведнъж съм възлагал на отделни групи специалисти да анализират получаваната от мен информация за назряващите парадокси и противоречия в тях.
Закономерният въпрос „защо?“ за мен имаше само един отговор. Той, уви, се коренеше главно в системата.
Чехословакия, по икономически потенциал до Втората световна война, беше на четвърто място. По време на така наречения социализъм отиде на 14-то.
ГДР, за която се шегувахме, че суче от две крави (от СИВ и, чрез особените ѝ връзки с ГФР, от Общия пазар), независимо от жизненото равнище на населението, технологически изоставаше. Истината беше, че в ГФР от всеки прозорец наднича социализъм, а в ГДР - лозунги, лозунги.
Унгария, която имаше исторически преимуществото за изпреварващо развитие на обществото, същата тази Унгария изпитваше огромни трудности и развитието ѝ не надхвърляше 1-2 процента средно годишно.
Полша - най-дарена с природни ресурси след СССР от страните-членки на СИВ, снижи многократно жизненото равнище. Наистина, направи огромни капиталовложения във въглищната промишленост, но с късна възвръщаемост. Стачки раздрусаха страната през 70-те и 80-те години.
По-тъжното проявление на „процъфтяващия“ социализъм бяха: събитията в Унгария, края на 1956 година, които прераснаха във въоръжен конфликт; необходимостта от военно положение в Полша; събитията в Чехословакия през 1968 година и пълният неутралитет на армията и полицията, при който чехословашките дисиденти бяха овладели обстановката.
Сега се спекулира със станалото през 1968 година. От една страна се говори, че ние сме участвали символично. От друга, че сме отговорни, ако не и главни виновници за организиране на нахлуването там. Това са недостойни инсинуации. България не е участвала нито в предварителната работа, нито в подготовката на документи за навлизането на войските - политически, идеологически, предорганизационни, военни, тактически. За тяхното съдържание научих по време на следствието. Ние сме дали съгласието си, подписвайки, така както всички, които участваха в съвещанието.
Мисля, никой не си прави сериозно илюзиите, че това съгласие е било нещо повече от формален елемент. Евентуалното несъгласие или особено мнение при създадената тогава обстановка би се превърнало в реален, дългосрочен и непредвидим пасив. Не срещу ръководителя, позволил си да го декларира, а срещу неговата страна и народ. Защото, уви, в историята народите плащат грешките, недомислието или свободомислието на своите държавници.
Но Тодор Живков, въпреки всички вътрешни, а впоследствие и външни възражения, подписа 20-годишен договор за сътрудничество и взаимопомощ с ръководния екип на Дубчек и не допусна той да бъде анулиран. Въпреки настояванията срещу договора, подписан с така наречените контрареволюционери, той остана и се възприе и от чехословашка, и от българска страна.
(В скоби ще спомена нещо провокиращо. Най-малко, поради факта, че е неизвестно. За него няма следи нито в архивите на България, нито на бившия СССР. И не може да има. Съхранява се може би в американски архиви.
Неведнъж е повдиган въпросът: Защо България не мина по пътя на Унгария - 56-та, Прага - 68-ма, Полша - 7О-те? Дали народът или ръководителите му трябва да носят бремето на този упрек. Само със средствата на пропагандата ли са правени опити, оказван натиск да бъдат предизвикани събития, аналогични на унгарските, чешките, полските. Или…
Съответните компетентни органи всъщност съвсем правилно и точно бяха преценили, че у нас подобни опити за промяна, без знанието и участието на Тодор Живков, са немислими.
През 70-те години - не се ангажирам с точна година, тъй като се доверявам само на паметта си - виден американски бизнесмен, с който се бях срещал и преди (той е още жив), помоли за лична поверителна среща. На състоялия се между нас разговор, той ми предостави уверение, че България може лесно да получи облекчения в търговията със САЩ и спрямо нея да не бъдат прилагани ограниченията, въвеждани за някои страни (допълнение „Джаксън - Ванис“). Искаха се няколко реда от Тодор Живков.