Важен етап в индустриализацията на страната беше развитието на електрониката. В СИВ преценяваха, че България няма да развива електроника. Но след посещението ми в Япония твърдо решихме да започнем.
За мен това беше бъдещето. Не само, че не получихме специализация или поощрение, напротив, срещнахме спънки. За да скрием, поне частично, от нашите партньори разработките си, засекретявахме развитието на електрониката с кодови названия С1 С2, С3, С4 За този секретен план отделяхме огромни капиталовложения. Успяхме да развием електрониката не въобще, а с оглед на пазара. През 80-те години задоволявахме 60 процента от потребностите на СИВ с електроника.
Всички бяха изненадани. И то неприятно. Бяхме пробили, въпреки подценяването на нашите възможности и липсата на съдействие. Това ни костваше огромна енергия. Ускорено се създаваха кадри. Внасяше се оборудване почти изцяло от Запад. Вложихме сравнително големи капиталовложения. При това си давахме сметка, че няма да задържим постигнатото равнище в търговията с електроника в СИВ. Процентът неминуемо щеше да падне. Но даже да запазехме 30-40 процента, щеше да е огромен успех, защото обемът на износа щеше да расте. Това не беше самоцелно, а насочено и много тясно свързано с настаняване на пазарите, които имахме. И главно, с вътрешното обслужване на икономиката.
Спомням си началото. Посещение на държавно — партийна делегация от ГДР, начело с Хонекер. Държаха се като представители на държава, отишла много по-напред в развитието на електрониката. Резервирано, бих казал високомерно. Показваха, че не си заслужава да водят с нас особен диалог на тази тема. Тогава решихме да им покажем, че изостанали са те, независимо, че толкова шумят. Разкрихме това, което бяхме постигнали - секретните програми С1, С2, С3, преди заминаването им показахме всичко в една зала. Научих, че Хонекер още в самолета ги ругал през цялото време, че нямат информация, какво става в България.
Стигнахме до С4, четвърто поколение изчислителни машини. България е първата социалистическа страна, успяла да ги създаде, На Запад, разбира се, бяха масово внедрени, Изложихме нашата първа ЕИМ, четвърто поколение, на панаира в Пловдив. Американските специалисти не повярваха, че сме я създали ние. Според тях, беше макет на машина от напреднала западна страна. Предоставена им беше цялата сграда за проверка. Те не само се увериха, че сме успели да създадем четвърто поколение ЕИМ. Признаха, че има преимущества пред американската - по-малка е, по-комплектна.
Не можехме да впечатлим капиталистите. Там навлизаше пето поколение, вероятно са готвели и шесто. Но в социалистическата система нямаше все още такава разработка. (Трябва да подчертая, възможно е ЕИМ - четвърто поколение да е била създадена вече във Военнопромишления комплекс на СССР, дори там да са работили върху пето и шесто поколение ЕИМ. Засекретено. Военнопромишленият комплекс на СССР беше държава в държавата. Но официална информация за четвърто поколение ЕИМ нямаше.)
Беше ударно постижение за нас. Най-важното - взехме определен аванс и създадохме кадри. И то какви кадри! Нашите електронни инженери бяха и са ценени навсякъде в света. За не малко от тях електрониката представляваше реалността, в която съществуваха. Показателно е дори неприятното, но не и измислено, свързване на България с компютърните вируси. Имахме десетки специалисти, които наистина бяха „върхът“.
Днес се допуска не само изтичане, а дори прогонване на „мозъци“. Печално е замесването на изтъкнати учени с политически пристрастия. Умове, които принадлежат на България, на света, не бива да носят клеймото на партийна принадлежност, било от миналото, било днешна.
С индустриализацията през този етап е свързано решението за създаване на три завода - един голям и два малки - за тежко машиностроене. Не е кабинетна приумица, а резултат на трезво отчитане на икономическото равнище на България. Въпреки темповете на развитие на икономиката, след 80-те години се трупаха трудности на международния пазар. Защо? Рязко се повишиха цените на нефта и другите суровини. И то не с проценти, а от десет до двадесет пъти. Скочиха и цените на тежкото оборудване.
Аз и досега твърдя, че с тези заводи намерихме верния път и изход. Заводът — майка в Радомир трябваше да реши проблемите с необходимото тежко оборудване на вътрешния и да осигурява известен износ за външния пазар, главно за западния. Беше предварително договорен с японска фирма. За две години щеше да достигне 600 милиона лева продукция, а за пет - до три милиарда лева, от които 35 процента износ по второ направление, гарантиран основно от фирмата.