Но в политиката има правила - етика, морал, способност да владееш чувствата си, съзнание да ограничаваш сам собствената си свобода. И тези правила трябва да се спазват.
Ако този път на оклеветяване, на разправа, не се пресече, властта ще се окопава с всички средства. Ще се превръща не само в самоцел, а в самосъхранение. Защото оставката ще означава не собствена преценка за възможностите, а акт на насилствено отстраняване, последвано от политическа мъст.
С тези редове не оневинявам никого. Но да сложиш на един кантар тези, които са действали в конкретна историческа обстановка, заедно с тези, които и в конкретната историческа обстановка са вършили престъпления, означава да целиш саморазправа, а не да искаш да накажеш виновния.
Това, което през 1990 година започна с издевателства срещу бившия държавен глава, продължи през 1992 с процеси или действия и срещу ръководни кадри по негово време. С чистка на директори, ръководители. Кадри, обобщавани като „червена номенклатура“. Никой не се замисли, че тези кадри десетилетия лавираха. Даваха всичко от себе си, за да вървят нещата напред, въпреки обективните и субективни спирачки. Сред тези кадри именно беше най-висок процентът на инфаркт и инсулт, не случайно, а в резултат на натовареност. Сигурно между тях има не малко, които трябва да си отидат. Но не защото са „номенклатура“, а след преценка на личностните им качества.
В същото време десетки, без товара от отговорности и рискове, ще продължават да ползват всички облаги, до които се домогват, минавайки, или пропълзявайки по коридорите и стълбите на властта. При всяка промяна най-безгръбначно ще сменят убеждения и господари. Днес никой не забелязва неусетното претопяване на „хората от коридорите“. Тези, които с домогването си до пари, имоти, привилегии, с ненужната си самоцелна работа създаваха най-обременителния облик на системата. Тези, които съществуваха, защото удар срещу едно звено, на практика го удвояваше, утрояваше. Досущ като удар срещу червей. Тези, чиито функции вместо да отмрат, изживявайки времето си, се мултиплицираха до безнадеждна безпредметност.
Немалко партийни и безпартийни, отечественофронтовски, комсомолски и прочее деятели, предани на предишната „червена“ власт, за една нощ се събудиха със съзнание за неудовлетвореност, скрито в дълбините на душата. Със сломени от борба за свобода срещу едноличния режим. И преданост към ценностите на демокрацията. Ценности, които надали са им ясни. За лакея ценности има ли?
В милиони хора беше насаждана омраза срещу „диктатора“ Живков и чувство за малоценност, че тридесет и три години не са надигнали глава.
Милионите, създавали благосъстоянието на нацията, бяха произведени в мижитурки. Фон, на който се открояват „репресираните“ от Живковия режим.
Продължава да звучи шлагерът на 1990 година - „Престъпления, виновници, углавни дела“. Сменят се изпълнителите, темпото. От пародийно подобие на призрачно абстрактния Вагнер, звученето постепенно се конкретизира - „победните“ маршове на годините 1933-1939.
Първоначално всичко това ми напомняше на децимацията в древността. Безогледно революционният подход се доразви. Създаде му се нормативна база. Но никой не постави въпроса - кои режими допускат извънредно законодателство? И още - не е ли всъщност декомунизацията демонетизация на интелектуален потенциал? Болшинството от тези, които днес са обект на декомунизация, са на практика едно сериозно капиталовложение. Тези кадри - инженерно-технически, творчески, научни и прочее, са капитал, който вместо да се използва, насилствено се девалвира.
И още, не е ли смехотворно да се пледира за декомунизация от хора, членували, или правили опит да членуват, в комунистическата партия?
Та общоизвестно е, че ако не задържахме и не ограничавахме приема в БКП, нейната членска маса щеше да е поне четирикратно по-голяма. Достатъчно е да се направи справка за неудовлетворените молби за партийно членство.
Главното, което не ми дава мира е, че хиляди и хиляди честни хора, с чийто ум и сърце е постигнато всичко през годините, са подхвърлени на унизително охулване. Техният труд, издигнал България от нищетата и изостаналостта, днес не е просто обезценявам. Той се чертае с обратен знак. Агресивната наглост на някои да представят апокалиптична картина, съществувала в държавата в продължение на десетилетия преди тях, градира в жалки измерения.
Не политика е това. Лоша агитация и пропаганда, която отдалечава възможността да се извоюва доверието на чуждестранни партньори.
Същите тези хора, които много ревностно се титулуват със своите научни звания, забравят сякаш, че са ги получили през тоталитарния „упадък“ на българската наука и култура. Отричането на безплатното образование и медицинската помощ не омаловажават факта, че всички са се ползвали от тях.