В пределите на Семинарията беше създадена база не само развлекателна, но и за обучение на ученици от цялата страна. Помолих да прояви разбиране и малко търпение.
Негово светейшество не само оглавяваше, но и ревностно отстояваше интересите на Църквата. По мое време той имаше авторитета, задължителен и по светските закони, и по църковните канони. Атеистът Живков изпитваше преклонение пред Патриарха български.
Тежко и горко на държава, в която църковните дела се решават от светската власт.
Дори и в първите години след 9-ти септември, когато по отношение на Църквата се извършиха безобразия, когато бяха правени опити за насилствено налагане на атеизъм, дори и тогава никой не си позволи днешните скандални вмесвания в самата църква.
Защото за България църквата е не просто институция на църковната власт. Църквата е съхранила българското през вековете.
Вярата или безверието са едно, почитанието, което се дължи на българската църква - съвсем друго. По мое време в църква свещеник не бе обиден с думи, засегнат с действия. А кощунството да се вдигне ръка, да се дръпнат одежди на български патриарх, дори в „турско“ не го е имало. И ако на Великден конна милиция ограждаше „Св. Александър Невски“, то беше именно, за да не се провокират безредици по време на най-големия християнски празник в Патриаршеския храм.
Защото лумпени е имало и ще има по всяко време. Тежко и горко на власт, която вместо да парира изявите им, ги използва в своето безсилие.
След 1989 година се спекулира, и то доста грубо, с църковните празници. Наистина, след 9 септември 1944 до 1956 година, те бяха отхвърлени, отречени. Заклеймени традиционни празници - Рождество Христово, Възкресение, Цветница, Трифон Зарезан и т.н. Недомислено се рушеше дълголетен стереотип - честването на именните дни.
За мен това беше нелепо. Наистина марксизмът декларира атеизъм. Това - да. Но нашата църква, източноправославната, има главно празнично-обреден характер. Чужди са й екзалтациите, фанатизмът, прекомерната емоционалност на другите религии. И главно - традиции лесно и безболезнено не се заличават. В самия акт на заличаването им има нещо недостойно и печално.
Насилието върху обичаите нанася рани. Оставя бездушие. Насилие върху родовата памет на народа. И празнина, която се изравя в бита на хората. Роди се човек - кръстят го, заженят се - венчаят ги, умре човек - опеят го и погребат. Обичаи, векували по земите ни. Именно обичаите, празничните обреди трябва да останат. Не само заради традициите. Заради българщината.
Неведнъж ми се е налагало да обяснявам и обяснявам това. Разковничето, с което подкрепях своите доводи, бях открил, прочитайки трудовете на акад. Михаил Арнаудов.
След 1956 година бяха освободени осъдените от Народния съд. Сред тях беше и той. Дадох му вечеря заедно с други поканени, по предварително съгласуван с него списък. На нея, за почуда на всички присъстващи, и на самия проф. Арнаудов, го поздравих с наздравица и го обявих за сътрудник на ЦК. Поясних веднага в какво се е изразявало „сътрудничеството“ му. Как писаното от него ми е помогнало да възстановя и отстоявам убедително необходимостта от възвръщане на някои обредни ритуали и празници.
По мое време не знам да е имало забранени, „несвободни“ празници. Майка ми беше религиозна жена. Немислимо беше в моя дом да не се спазват църковните празници. И след смъртта ѝ това остана в нейна памет. Най-малко това уважение й дължах, след като декларирах собствения си атеизъм. Но то беше уважение не само към нея, а и към традициите.
Не помня Великден без червени яйца у дома. Бъдни вечер без традиционните постни ястия около елхата. Сам аз като дете съм коледувал. Неведнъж съм разказвал, колко мисъл към хората има в това обикаляне с песни през нощта на Рождество. Когато от заможните къщи децата събират дарове за тези, които не могат да приготвят празнична трапеза. Людмила се беше запалила да възобнови коледуването, но не й достигна време.
Нито в собствения си дом, нито в държавата, съм смятал за допустимо някой да налага било безверие, било вяра.
Според мен, въпрос на личен, съзнателен, зрял избор и на вътрешна потребност е необходимостта да се търси упование или оправдание в религията.
Не вярвам, че само вероучението ще създаде праведни християни. Но богохулството е най-далечният и най-недостойният път към атеизма. Дългият и истински път към своя Бог всеки трябва да може да намери сам.