Никита Сергеевич Хрушчов не промени съществено нито вътрешно, нито външнополитическия курс, правилно беше издигнат принципът, че войната не е фатално неизбежна и тя може да бъде предотвратена. Но нищо не се направи, дори опит, за изграждане на нова система за сигурност. Естествено, светът продължаваше да бъде разединен. Ескалираше надпреварата във въоръжаването. Задълбочаваха се недъзи и противоречия в международните отношения на двата основни лагера. Това даваше отражение и върху развитието на цялостната политика, която България трябваше да отстоява на Балканите, за да не отстъпва от суверенните си интереси и същевременно да го прави умело, ненатрапчиво.
В какво най-общо се изразяваше обстановката на Балканския полуостров? Разиграваха се големи външни интереси. Заиграваха и държавници от самите балкански страни.
А в центъра измъчена България, просъществувала цялостна и независима само между СанСтефанския и Берлинския договор - март, април, май, юни 1878 година.
Гърция. След трудните, обострени отношения през 50-те години, когато наша територия (пустеещи, незастроени крайгранични земи) беше денонощно провокативно обстрелвана, през 60-те години в контактите ни започна известно стабилизиране и нормализиране. Въпреки успешното развитие на двустранните връзки, конфронтационната обстановка се поддържаше. Имаха радиостанция, която денонощно бълваше антибългарска пропаганда. На наша територия станция срещу Гърция, (а и срещу Турция), не е имало. Нямаше и седалище на нито една комунистическа партия.
Едва по времето на Караманлис, този голям държавен мъж, България и Гърция преодоляха наслагваното с десетилетия напрежение. Напрежение, породено и от различията на обществените системи, установени в тях, от принадлежността им към враждебни военни блокове. Отношенията с Гърция станаха открити.
Междудържавните връзки и контакти се доразвиха по времето на Андреас Папандреу15, също умен и последователен държавник.
Турция усилено се въоръжаваше. Това беше известно. При това тя притежаваше най-голямата армия след САЩ и, което е особено важно, съгласно военните планове на НАТО, основната ѝ част беше дислоцирана на българската граница. Не на съветската, защото там се простираха планински вериги и преодоляването им изискваше големи военни трудности. Обяснимо е, защо главният удар на турската армия, на която се възлагаше основната ударна сила на Южния фланг на НАТО, според стратегическите планове, трябваше да бъде откъм границите ѝ с България. В съответствие с тези планове, на южната ни граница беше концентрирана огромна армия.
Нещо повече, имахме точни данни, че в турския генерален щаб има разработен план за реализиране на кипърски вариант в България, всички тези факти ни бяха добре известни. Реалностите ни поставяха в изключително трудно положение.
Какво можехме да противопоставим на тази армия, да не говорим за включването на гръцката (също член на НАТО) при евентуална война. Предвиждаше се, че трябва да удържим на нашата граница десет дни, като при това, по план по въздуха получим веднага помощ от Съветския съюз. За нас беше ясно, че това е невъзможно. Повече от три, четири до пет дни не можехме да удържим. Още повече, не знаехме какво ще бъде поведението от югославска страна, а също - ще влезе ли Румъния във войната още от първия ден или ще се опита да протака.
Трябваше да бъдем реалисти и точно, и премерено да разчитаме само на собствените си сили.
От друга страна, пантюркизмът отвреме-навреме вземаше връх. Постановките на турските фундаменталисти рефлектираха крайно негативно върху отношенията с България. Периодично се повдигаха и претенциите за изменение на талвега на река Резовска.
Но независимо от всичко, отношенията между двете държави бяха добросъседски, даже бих казал приятелски.
Не мога да не подчертая личните заслуги на Сюлейман Демирел.
Може би никъде не съм бил така сърдечно акламиран както в Турция. В Измир, при моето първо посещение16, когато навлязохме в града, ни наобиколиха хиляди хора.
Хора, дошли по своя воля, не на организирано посрещане. Те викаха: „Тодор, Тодор“. Разбрах, че между тях има изселници от България. Поздравяваха ме с „Мараба, Тодоре!“. Охраната около мен не можа да ги удържи и те ме обградиха. Тупаха ме по рамото, протягаха ръце, да се здрависаме, някои ме прегръщаха.
По-късно, кметът ни покани на регионален фолклорен фестивал на средношколската младеж. Малко позакъсняхме и попаднахме на самата програма. Когато ме видяха, станаха, започнаха да скандират: „Тодор, Тодор, Тодор!“.17