Повече от десет минути повтаряха непрекъснато името ми. Сърдечни, екзалтирани. Възторжени. Опитах се с думи да изразя моето вълнение, да изкажа благодарност.
После в програмата гледах хора, като нашите, българските. Едно след друго се редуваха жизнерадостни изпълнения. За повече от час време, само веднъж изпълниха характерния турски кючек.
Още тогава си дадох сметка, колко силно е преминаването на културните и етническите ценности между двете страни. В българския език са навлезли хиляди турски и арабски думи, дошли чрез турския език, които сме свикнали да приемаме като наши. В турските архитектурни и строителни традиции са се преплели типично български елементи, векували по земите ни. Дори при обичаите и традициите на двата народа има взаимстване.
При всяко мое официално и работно посещение в Турция народът, гражданите й са ме посрещали и обграждали с внимание.
Югославия. Стремяхме се да не се усложняват вторично отношенията ни и обстановката на западната граница.
След двата пленума, с които изразихме нашите принципни позиции по така наречения Македонски въпрос и абсолютната несъстоятелност на тезата за македонска нация, която се потвърди и от проведения референдум в Пиринския край, от българска страна правехме всичко възможно, за да не се изострят двустранните отношения с федеративна република Югославия. Когато те не приеха разговори на високо равнище, ние отидохме дори на компромис - парламентарна делегация, която водех аз. Тито се държеше подчертано пренебрежително към мен, бих казал нагло. Опитваше се да ухажва Георги Нанков, стремейки се да създаде противоречия в нашата делегация. Но трябва да кажа, че Нанков не се поддаде и се държа достойно.
Където и да отидехме, при всяко посещение в отделните републики, първият, дежурният въпрос, който се поставяше, беше така нареченият Македонски въпрос. Независимо от всички усложнения, породени от нашата категорична позиция по този въпрос, постепенно отношенията с Югославия се нормализираха.
След своето посещение в България, Йосип Броз Тито даде висока оценка на направеното у нас и подчерта, че „ Югославия трябва да се учи от опита и постиженията на България“.
Албания. За тази балканска страна, с която години поддържахме добри отношения, имах само най-обща представа. Албанското ръководство декларираше своята привързаност към СССР, като поддържаше тезата, че те са най-приятелската страна на Съветите. Но след идването на Хрушчов, отношенията започнаха постепенно да се обтягат. Нямах точна представа на какво се дължеше това. Дали прокитайското влияние в албанското ръководство беше главната причина, или в дъното стоеше желанието на Хрушчов да налага имперски настроения.
При моето посещение в Албания бях потресен от обстановката, с която се сблъсках. Крайна изостаналост, мизерия. Наши специалисти, които работеха там, по време на срещата ми с тях открито заявиха: „Другарю Живков, ние не допринасяме никаква полза. Албанците идват, стоят по два, три дни, максимум седмица, и си отиват. За толкова време нито могат да научат, нито да усвоят нещо. Те са свикнали да живеят по горите, с козите, не са привикнали на организиран труд.
Недоумявах как може в Европа да има толкова бедна и западнала страна. Вярно, по площадите викаха „Енвер, Енвер“, но лозунгите, с които посрещаха ръководството, бяха едно, а действителността в бита на народа - съвсем друго - крайна примитивност, необразованост.
След като се върнах в България, информирах нашето ръководство, какво е състоянието на хората, как нищо съществено не е направено. Основното препитание е козарството. Подчертах, че ако третираме Албания като една наша изостанала област, можем да й помогнем с малко усилия. Договорихме се, че ще информирам Хрушчов, преди да предприемем конкретни мерки. Опитах се да го убедя, че е необходима незначителна помощ. Той реагира нервно и остро. Очевидно беше настроен да води война с албанското ръководство. И тогава, и сега ми е трудно да кажа, кое беше главното, което мотивираше неговата реакция. Така или иначе, въпреки прокламирания интернационализъм и прочее, Хрушчов не разреши да се помогне на албанския народ.
Моето първо посещение. Още в първия час Енвер Ходжа и цялото ръководство му придадоха ярко анти титовски характер. В речите, на митингите. Бях принуден насаме открито и категорично да заявя на Енвер Ходжа, че аз съм решително против да се третира по този начин моята визита, да се превръща в пропаганда, срещу която и да е страна. След този разговор нападките почти се прекратиха. В края на моето пребиваване в Албания, от Китай се завърна министър-председателят Шеху и също започна веднага с анти югославската тема. На другия ден не поднови подобен ход на разговор. Явно, говорил вече с Енвер Ходжа, беше осведомен за моята позиция.