Чаушеску, с цената на всичко, провеждаше политика да изкорени и от паметта на румънския народ, и от националното съзнание на стотиците хиляди българи в румънските земи всичко, което напомняше за България.
Ние, до известна степен, успяхме да противодействаме, като засилихме радиотелевизионните връзки, с които обхващахме цялата равнинна част на Румъния, тъй като при моите официални посещения аз бях усетил и установил, че хората ме разбират без преводач. Умишлено говорих импровизирано, бързо. И следях как те възприемаха казаното от мен. Реагираха спонтанно, ръкопляскаха. Това бяха хора, които знаеха български език, фактът, че ме разбират непосредствено, беше видимо неприемлив за Чаушеску. На един митинг нервите на Елена не издържаха, тя рязко се извърна, слезе от трибуната демонстративно и напусна.
Чаушеску не огласяваше публично своето отношение към принадлежащата на България Южна Добруджа. Но при Академията на науките в Румъния имаше специален институт, ръководен от брата на Чаушеску, откъдето се разпространяваха на Запад и в социалистическите страни „научни доказателства“, че Южна Добруджа е румънска територия.
Редуваха се и други усложнения.
Но основният проблем между двете страни през последните години беше замърсяването на Русе от Гюргево. Аз поставих много остро въпроса пред Чаушеску и цялата придружаваща го делегация. И декларирах от мое име и от името на нашето партийно и държавно ръководство, че „нашите отношения по-нататък с Вас, ще зависят само от решаването на този въпрос“. Чаушеску изпадна в нервна криза и не можа да каже нищо състоятелно. И при изпращането, (той беше на официално посещение в България), в колата не продума дума. Обаче със завръщането си в Румъния демонтира завода. След време се оказа, че обгазяването продължава и от втора площадка. Тогава наши специалисти, ръководени от Петко Данчев (председател на Химическата асоциация), успяха с хитрост да проникнат там и да установят по безспорен начин източника на замърсяване и наличието на нов замърсител. Тогава се наложи да отложа своето официално посещение в Румъния, въпреки последвалите покани, въпреки настояването от румънска страна да върна визитата, аз през следващите три години (до ноември 1989) не посетих Румъния. Тук, в ръководството на държавата и партията обсъждахме крайния вариант, който можехме да предприемем, ако не успеем да заставим румънската страна да спре отравянето на Русе.
Ясно беше, че международните организации и фактори ще протакат вземането на отношение по този въпрос. Ние имахме две възможности - първо, преместването на основната част на града и второ, открит военен конфликт с Румъния. Обмисляли сме всички възможности.
И ако изчаквах, ако отлагах във времето решаването на проблема, нерешен и до ден днешен, то е не защото не милеех за хората в Русе. Напротив, във всичките тези години мисълта за тях не ми даваше мира. Но знаех, че в политиката фойерверките, прибързаните и необмислени решения не само не решават въпроса. Те са заредени с потенциална опасност, трагедията на един град да се прехвърли върху цял народ. Знаех, че единственото разковниче е в избиране на момента, в който ще принудя, ако не мога да убедя, румънското ръководство.
В лицето на Чаушеску имах неуравновесен партньор с непредвидими реакции, факт е, че въпреки нескритото несъгласие и недоволство, неговите истерични изблици парираха критиките срещу него. Това поддържаше неговата собствена самооценка за безпогрешност. И ако Чаушеску все пак се съобразяваше с мен и проявяваше, макар и последващ респект, това се дължеше на факта, че единствен аз го критикувах остро и открито на международни срещи. А Чаушеску имаше за какво да бъде критикуван и извън междусъседските ни отношения. Той се увличаше в индустриализацията и беше изоставил и социалната сфера, и селското стопанство. В първите години, по време на лов в Румъния, викаха за гончии местни селяни. Не успявах да сдържам изумлението си от техния окаян външен вид, от дрехите им, покрити с кръпки. Не след дълго Чаушеску се съобрази. И тъй като не можеше да промени с магическа пръчка състоянието на преобладаващата част от румънското население, по време на лов изкарваха гончии само от военни поделения, съответно с армейско облекло.