Оценките, които тук давам за Чаушеску, ме задължават да отбележа, че не мога да приема варварския начин, по който се постъпи с него. Един държавен ръководител, фарсово осъден на смърт от инсцениран трибунал! Но реална присъда, приведена незабавно в изпълнение - в Европа, в края на XX век! Един акт, с който в Румъния неколцина унизиха своя търпелив, беден и отруден народ.
Ето такава беше обстановката на Балканите, в която Тодор Живков започна своето управление.
Обстановка, която наследих. Създадена и предначертана за десетилетия напред по време на разговор между маршал Сталин и министър-председателя на Великобритания Уинстън Чърчил в Кремъл на 9 октомври 1944 година. Денят, в който те не просто разпределиха сферите на влияние на Балканите, а предопределиха развитието и на социалистическата система, и на Европа.
България се наложи естествено, без да шуми, като главен фактор на балканското сътрудничество в най-трудните години на разделение на света. Балансираната политика, която тя провеждаше, въпреки всички рискове, които поемаше с отстояване на вътрешните си интереси, не позволяваше да бъде застрашавана нейната национална сигурност.
ЦЕНАТА НА МЪЛЧАНИЕТО
Поех цялата отговорност. Цялата. В този число и за неща, които не съм знаел. И за неща, вършени зад гърба ми. До ден днешен не съм визирал никъде, по никакъв повод, конкретни имена.
Превърнаха ме в някакъв изверг, обсебил еднолично властта, разсипал политика, икономика, култура, религия. Мълчах.
„Юнаците ноемврийци“… Отдавна трябваше да изляза с едно простичко предложение. Мълчах не толкова, за да им запазя човешкото достойнство.
За мен най-важното беше да се съхрани спокойствието, увереността на народа. Ако цената трябваше да бъде оплюване, охулване, съдене на държавния глава и създаване на мит за „легендарните превратаджии, свалили след дълга изнурителна борба диктатора Живков, с готовност приемах тази цена.
Следях как се задвижи пропагандната машина. Една лъжа, повторена десет пъти се превръща в истина. През тези години лъжите се преповториха десет хиляди пъти.
Не съхраниха обаче нито спокойствието, нито увереността. Напротив.
“Ноемврийците“ сами повярваха в легендите за себе си, които първоначално, все пак доста умерено, се опитваха да прокарат. Не ги обвинявам. Десетки журналисти, някои твърде талантливи, и затова лансирани на времето от мен самия, услужливо доизградиха, дозапълниха с перата си образа на „несъгласните“. Но това вживяване в несъществуващото придобива постепенно застрашителни размери.
Мисля, че е крайно време народът да научи истината. За да не му се прикачи бремето, да е длъжник на „активни борци против тоталитаризма“.
Затова предлагам: Публикуват стенограмите от заседанията на Политбюро на ЦК, на Секретариата, на ЦК на БКП! Мисля, че ще се намери фирма, която да спонсорира подобно начинание. И твърдя, че тя няма да е на загуба.
Ще се прочете, какъв мерак беше да успеят да сверят часовниците си с моя, Каква страст към надприказване, която прикриваха с интригантство, с фарисейски жалби. Например, идват при мен Петър Младенов, после Андрей Луканов и приплакват, че не смогват да се изкажат, да се вредят от Добри Джуров, Гриша Филипов, Пенчо Кубадински, които говорят много на заседанията на Политбюро. За тъжили се бяха дори, че въпросната словоохотливост и за мен е много уморителна, Принципно бях съгласен с тях, че всяка постановка може и трябва да бъде поднасяна сбито, не многословно и обстоятелствено.
Говорих с Гриша Филипов. Той се съгласи и изказванията му станаха кратки и премерени.
Казах и на Добри Джуров: „Моля те, Добри, не говори така пространно. Преценявай кое е важното, защото и то потъва в многото приказки. И после, разбери, не може да си компетентен по всички въпроси. Някак несериозно е да вземаш веднага отношение по всичко“. Но той ме парира: „Мога и да говоря дълго, при това не мисля, че съм некомпетентен. При мен има всякакви специалисти“. С това разговорът ни се изчерпа. С Добри Джуров съм преживял какво ли не. Може да звучи странно, но понякога спомените изместват и оправдават последващите прояви. От друга страна, не можех и не мога да виня Добри Джуров за постепенната неадекватност в оценките. Уви, годините са неумолими. Ум, памет, борбеност, самостоятелност… - всеки ден се изличава по малко. Затова бяхме взели решение и аз, и всички с подобен житейски товар, до края на 1989 - началото на 1990 година да бъдем освободени от активна политическа дейност.