С Пенчо Кубадински умишлено не разговарях, за да се запази неподправен и несмутен „акцентът“ в партийното ръководство.
В стенограмите от заседанията са съхранени всевъзможни изказвания - конструктивни, стегнати, има и пространни, и досадни. Свенливо се спотайват и „сентенции“, и хвалебствия, изричани и от главните герои - Андрей Луканов, Петър Младенов. Отразяват мненията на всички присъстващи по основните въпроси, внасяни за разглеждане. След техния прочит ще стане ясно, в каква обстановка е работено. Какъв е бил стилът и методът на „диктатора“ Живков. Попречено ли е някому да се изкаже. По някои въпроси заседанията се точеха с дни. От стенограмите ще се разбере черно на бяло, при това документално, как са се противопоставяли тези слагачи. Нямали ли са право да отстояват собственото си мнение. И въобще имали ли са собствено мнение по повдигнатите и дискутираните въпроси.
Жалко, че не може да се чуе как чуруликаха, как припяваха, как ръкопляскаха пред мен, за да проявят легалната си „съпротива“. Но сам по себе си текстът от стенограмите е достатъчно красноречив.
И същите тия чучулиги, тия песнопойци днес твърдят, че режимът на Живков е крепял строя, срещу който те негласно, но убедено са се борили. Такава низост!
И всички други десетки и десетки „несъгласни“, които се нароиха през изминалите три години след месец декември 1989 година. Къде бяха? Защо се получи така, че никой не разбра несъгласието им? Случайно ли така наречените дисидентски прояви бележат началото си от края на 1987 година, т.е. след Юлската концепция? След като беше ясен пътят не на преустройство, а на радикална смяна? Несигурни ли се чувстваха във възможностите си при една пълна промяна?
Гласността остана фраза. И до днес тя се свежда до оклеветяване, в най-добрия случай до омаскаряване на опонента. Не в противоборство на идеи, а в налагане на „единствено правилната истина“.
Още през 1988 година на срещата ми с интелигенцията обосновах необходимостта от създаване и разрастване на клубове, движения, дружества. От съпоставяне на различни и противостоящи си мнения. Защото никой няма божественото право върху истината. Защото за демокрация можем да говорим, когато освен икономически ръст и просперитет, имаме и необходимия духовен напредък, освободен от шаблони, от нетърпимост към чуждото виждане, от аксиомата „демокрацията - това сме ние“.18
Да искаш да промениш живота на другите, не означава да обявиш мисленето им за първично, закостеняло. А да се опиташ да осъзнаеш, защо не са убедителни доводите, които излагаш.
В политиката аксиоми няма.
Политика се прави с умението да отречеш теза, която си отстоявал, когато се увериш, че е неправилна или прибързана. В политиката всяка презумция е оборима. И способността да се разумее и признае това предопределя способността да се удържи властта.
ВЛАСТ ЛЕСНО СЕ ВЗЕМА, ВЛАСТ ТРУДНО СЕ УДЪРЖА
През 1956 година наследих една апокалиптична България. Разсипано селско стопанство. Парализирана промишленост, доколкото въобще съществуваше. Валутни задължения, дългове към Англия, САЩ и към други западни страни - до 70-те години ги изплащахме, репарации на Гърция.
През 60-те години сформирах екип от учени, специалисти. Опитахме да въведем нов икономически механизъм. Основната му насоченост беше пазарната икономика. Още тогава бях вътрешно убеден, че пазарът трябва да определя.
Сблъсках се с остра съпротива. И вътре в страната, и в социалистическата общност, и преди всичко в Съветския съюз. Тогава Хрушчов ме извика спешно заедно с Антон Югов. Трябваше да давам обяснения. Направи ме на нищо, както той можеше.
Въобще Хрушчов беше интересна личност. „Талант на буци“, както казва народът, неразработен. Тезата на Хрушчов беше, че са ме подвели, че около мен има опасни хора, от които трябва да се разгранича.
Категорично защитих хората си и му опонирах: „Вие ме обиждате, другарю Хрушчов, ако допускате, че могат да подведат Тодор Живков. И то, по основни въпроси. Ако възприемете като погрешен механизма, то знайте, че моя е отговорността за него“. Антон Югов вметна: “Другарят Живков се увлича. Увлича се, но ние ще му помогнем“. Нито аз, нито Хрушчов реагирахме. По време на обяд, даден на висши ръководители от различни страни, на посещение тогава в Съветския съюз, на който ние също бяхме поканени, Никита Сергеевич помоли да произнеса тост. Аз отклоних с думите: „Нека да дадем предимство на другаря Югов. Той по-добре владее руски език, по-добре ще се справи“. Но Хрушчов беше категоричен. Дойде при мене, хвана ме под ръка и каза: „Не се сърди. Знаем, че около теб има жуляци, но ние държим на теб. Разбери, вярваме ти!“. Би се получило неловко, ако повторно откажех. Произнесох импровизирано кратко слово около наздравицата.
18
Всичко това е изложено пространно в доклада пред интелигенцията, 1988 година. (Публикуван.)