Още тогава смятах, че трябва да съумеем да използваме някои безспорни преимущества на капиталистическите страни. Имаше ли преимущества? Да, имаше! Трябваше непредубедено, безстрастно да се отразят. Не да се самозалъгваме като ги омаловажаваме или изопачаваме. И това мое виждане не срещна адмирации. Пък и американската преса неволно ми направи лоша услуга. Но подред.
На онази известна сесия на ООН, 1960 година, на която Хрушчов заведе ръководителите на социалистическата общност, аз, след като изнесох доклада си, напуснах съвещанието. Исках да използвам времето в Америка до минута. Обикалях научни институти, заводи, корпорации. Посетих една от най-големите банки. Така и изпуснах онзи „паметен“ момент, в който Хрушчов е удрял с обувка по трибуната в ООН!? Тогава всички вестници гръмнаха: „Президентът Живков чу себе си и напусна“, „Господин Тодор Живков иска да опипа пулса на Америка“, „Държавен ръководител отвъд желязната завеса сред американски работници“ и т.н. Обяснимо, в какъв ход на мисли ме е споменавал Хрушчов. Нейсе.
И аз, и хората около мене, таяхме оптимизъм. С гъвкавост, без да отстъпваме от идеалите си, да съумеем да използваме оптимално приоритетите на западната икономика.
Нямахме опит. Страната, след кратко условно стабилизиране, отново затъна в трудности. В положение да не може да изплаща валутните си задължения. Това наложи да изнесем златни резерви в западни банки, едновременно да внесем в чужди банки 250 милиона долара. Маньовър, за да заблудим западните банки относно реалното тежко положение. Оказа се печеливш. И към момента, и за в бъдеще. Впоследствие тези долари бяха в основата на създаването на стратегически валутен и златен резерв.
Българският народ не почувства сътресение нито на своята трапеза, нито в своя живот. Икономиката продължаваше да се развива. Жизненото равнище растеше.
Огромни трудности имахме през 70-те години във връзка с преминаване на международни цени. Водихме упорита борба да не става наведнъж, за кратко време, а в един по-продължителен период. България беше най-много засегната. Рязкото повишаване на цените на суровините и оборудването, които внасяхме, не можеше ни най-малко да се компенсира с нашия износ.
Отново българският народ не изпита в своето ежедневие лишения и не почувства ударите, които понасяше държавната хазна.
Всеки българин трябва да знае, че през 1976 година нашите задължения към западни банки стигнаха 6-7 милиарда долара. Като се вземат предвид сегашните инфлационни процеси, те се равняваха на 10-12 милиарда долара. За онова равнище на икономиката и цените, цифрите бяха астрономически. Страхотен удар върху финансовата ни стабилност. Трябваше да се парира и овладее.
Помолих аз да оглавя валутната комисия. Поех погасяването на външния дълг на държавата като своя лична отговорност. Изплатих го. Без да бия барабан. Без да се засегне стратегическият златен и валутен резерв. Без да се загуби доверието на западните банки-кредитори и на партньорите от СИВ. Без да се отнеме спокойствието и да се снижи жизненото равнище на народа.
Само за няколко години, до 1981, задълженията бяха сведени до един и половина милиарда долара. Фактически не бяха задължения. Бяха по-малко от годишната печалба на България в конвертируема валута от търговия със западни страни. И отново това не беше почувствано.
Народът не разбра, че има такъв дълг и как беше изплатен.
Години, години водих упорита борба за защита на интересите на
България на международния пазар, на пазара на СИВ преди всичко, за вътрешната готовност да се приспособяваме към новите реалности, за мобилност при отстояване на принципите.
Успях да извоювам авторитет на държавата като стабилен партньор и да спечеля доверието на чуждите банки. При съществуването на две противоборстващи системи, при хиляди спънки от вътрешен и външен характер.
За три години всичко това се проигра.
Проигра се толкова некомпетентно, лековато, абсурдно. Престъпна безотговорност? Опасно невежество? Злонамереност? Времето ще даде своята оценка.