Трудностите на България - икономически, социални, политически, създадени от моя приятел Горбачов се задълбочиха от тези, които спряха провеждането на реформата.
Години минаха в безплодни препирни. Преустройство или смяна.
Декларира се едно, говори се друго, върши се трето. Резултатът е печалното състояние на производството и лавинообразното нарастване на външния дълг.
Нека тези, които се опитват да критикуват Тодор Живков, извоюват доверие, срещу което получат 8 милиарда в конвертируема валута и ги вложат в технологии. За няколко години съумеят да повишат жизненото равнище на народа поне до стандарта по мое време. И тогава да седнем с тях да говорим, кое има значение. Това, което е в магазините, по витрините… Или това, което е на масата, и с което е облечен, обзаведен средният българин.
Поне четири години да могат да задържат властта в съзидание и спокойствие и тогава да вадят торбата с лъжите срещу мен.
СКЪПИ МОИ, БЛАГОДАРЯ ВИ!
Опитаха се да ме превърнат в събирателно на всички земни пороци. Някои оценки за Николо Макиавели и макиавелизма звучат като закачка, съпоставени с тези за Тодор Живков и живковизма.
Чух много и много хулни думи. Докосна ме физически дълго затаявана завист. Изстрадах предателството на хора, на които съм вярвал, помагал, които съм ценял и обичал.
И след 33 години власт ме споходи убеждението, че не съм преминал напразно дните си.
Година 1990, 199, 1992… Не спряха поздравленията по телефона. Цветята и вниманието. Често не само на празници.
Не пресъхна ежедневният поток писма от страната и от чужбина. „София, Бояна, за Тодор Живков.“ Писма, които ме подкрепяха, които ме окрилят с добра дума. Писма, в които хора, доведени до ръба на отчаянието, се обръщат към мен с молба за помощ, за съвет. Стотици непознати хора ми пишат: „Скъпи, бай Тошо, дръж се!“. Или: „Бай Тошо, не по твое време, днес ни е страх да кажем, какво мислим. И пред едните, и пред другите, дето все за демокрация говорят. Защо не попитат тоя народ, какво мисли, кога е живял по-добре - по твое време или сега? Защото знаят, народът е с теб“.
Тези редове са от едно писмо. Стотици са с подобно звучене от български граждани с различна религия, на различна възраст. Получавал съм и ругателни писма, но се броят на пръсти.
Физически не съм в състояние да отговарям на редовете, изпращани до мен от хора познати и непознати.
А бих искал да кажа на всички тях: Скъпи мои, благодаря Ви!
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
Три години мълча. И сякаш поощрявам надприказването. И революционния устрем.
Наблюдавам себедоказване. Странно себедоказване. Немотивирано, болезнено, демагогстващо… И безрезултатно. Временно и обречено.
Името ми се повтаря като оправдание и опрощение. Като позорен стълб. Като магическа формула.
Моето мълчание се тълкуваше и тълкува, уви, превратно и повърхностно. Продължаващото оневиняване чрез мен цели едно - днешните грешки и недомислия да бъдат прехвърлени върху Тодор Живков. Чух смайващи оправдания, че целият сегашен хаос е програмиран и заложен от предишния режим, т.е. от режима през годините, когато аз ръководех българската държава. Затова съм длъжен категорично още веднъж да подчертая:
Аз ръководех държавата в определени политически и икономически международни условия. В години на международно разделение и противопоставяне. Ръководех не абстрактно и самоцелно, а строго мотивирано към всеки определен момент.
Отстоявал съм определена позиция, която в конкретния исторически период е била най-изгодна за българския народ. Отричал съм я, когато съм преценявал, че тя е анахронизъм, че времето дава по-големи шансове.
Политиката е изкуство на възможното, а не на желаното.
Днес обстановката в света е коренно различна.
В тези три години, при новите международни възможности, България би могла да се утвърди достойно като равноправен партньор. Но не като се обрече преобладаващата част от българския народ на мизерия и несигурност. Не като се разруши постигнатото за 33 години. Не като се минират взаимноизгодни, традиционни от десетилетия, отношения със съседи и държави навсякъде по света. Не като се търси нов покровител, защото подопечният е винаги задължен на попечителя. Не като се просят и получават подаяния.
В политиката инфантилизмът е непростителен.
Декларирах, че съм извън политическия живот. Моите принципи, етика ме задължаваха да не давам изявления и оценки за провеждания от 1990 година курс - във вътрешен и международен план.