Беше чудесно да видя как очите й обхождат околността, сякаш търсеше къде да побегне. Рязко включи на скорост и потегли с пълна газ по алеята.
— Чао, Рейчъл — казах тихо, докато колата изчезваше в далечината по пътя.
Върнах се в къщата и се обадих в полицията, за да съобщя, че кърпата, в която бе увит ножът, не е моя, защото съм намерила моята в шкафа. Напомних им също, че Рейчъл ми я е купила и е взела същата и за себе си. Попитах за Матю и се престорих на разстроена от новината, че ще го задържат до другия ден. А след като затворих, отидох до хладилника, извадих бутилката шампанско, която винаги държахме там за нечакани гости, и си сипах една чаша.
А после и втора.
Четвъртък, първи октомври
На следващата сутрин видях, че е първи октомври и това ми се стори като добра поличба, подходящ ден за ново начало. Най-напред прегледах новините и когато разбрах, че неназовани мъж и жена помагат на полицията във връзка с разследването на убийството на Джейн Уолтърс, не можах да сдържа мрачното си задоволство, че и Рейчъл е била арестувана.
Никога не съм смятала себе си за отмъстителна, но се надявах да е прекарала няколко ужасяващи часа, докато полицаите са я разпитвали за връзката й с Матю, за скарването й с Джейн и за кухненската кърпа, в която беше ножът. Сигурно се страхуваше, че ще открият нейни отпечатъци по дръжката.
Разбира се, след като предам на полицията тайния й мобилен телефон, с Матю щяха да бъдат освободени. Защото разследващите щяха да разберат, че никой от двамата не е убил Джейн, че ножът просто е купен от Рейчъл в Лондон, за да ме изплаши, а не е оръжието на убийството. И после какво? Двамата ще заживеят щастливо до края на дните си? Не ми се струваше правилно и определено не беше честно.
Чакаше ме натоварен ден, но първо се насладих на закуската. Похапнах, без да бързам и с удивление установих колко е хубав животът без заплахата от мълчаливите обаждания, надвиснала над главата ми. Исках да получа ограничителна съдебна заповед, която да забрани на Матю и Рейчъл да ме доближават, след като бъдат освободени от ареста. Порових се в компютъра и установих, че съм в правото си да я поискам. Знаех, че ще ми е нужен правен съвет, затова се обадих на адвоката си и се уговорих да се видя с него преди обяд. А после звъннах на ключар и се погрижих да смени всички ключалки.
Докато той сменяше бравите, събрах вещите на Матю в големи найлонови торби, като се стараех да не мисля особено за онова, което правех и какво означаваше то. Но въпреки това бе емоционално натоварващо. В дванайсет отидох до Касъл Уелс с малкия черен телефон на Рейчъл в чантата ми и прекарах час и половина в разговор с адвоката ми. А той ми подсказа нещо, за което не бях се досетила: благодарение на съобщенията в телефона Матю можеше да бъде обвинен за моята „свръхдоза“. Когато си тръгнах оттам, отидох до дома на Рейчъл и оставих торбите с дрехите на Матю пред вратата й. След това отидох до полицейския участък и поисках да се видя с полицай Лоусън. Тя не беше на разположение, но пък ме прие полицай Томас. Дадох му телефона на Рейчъл, като му повторих това, което бях казала и на адвоката си, че съм го намерила сутринта в колата си.
И така, най-сетне се прибрах у дома, физически и психически изтощена. Изненадващо се оказах гладна, затова си отворих консерва доматена супа и я хапнах с препечени филийки и солен мармалад — любимите ми храни за утеха. После тръгнах да обикалям из къщата с чувството на пълна загуба, чудейки се как ще мога да продължа живота си, след като бях изгубила и съпруга си, и най-добрата си приятелка. Усещах се толкова смазана, толкова потисната, че изкушението да се смъкна на колене и да си изплача очите бе огромно. Но не му се поддадох.
Включих телевизора, за да видя новините в шест. Нямаше съобщение, че Матю и Рейчъл са били освободени, но въпреки това сърцето ми подскочи, когато на вратата се позвъни. Опитах да се успокоя, че не може да е Матю, защото щях да го чуя как се опитва да си отключи сам, ала въпреки това оставих веригата на вратата, когато я открехнах. Щом видях отвън полицай Лоусън, се почувствах така, сякаш пред мен стоеше стар приятел.
— Може ли да вляза? — попита тя.