— Става — съгласих се и приех целувката му. — Приятна тренировка.
Чух затварянето на външната врата, но вместо да отида в кабинета да подредя работните си папки и документи, останах до масата в кухнята. А в мислите ми продължиха да препускат все същите тревоги. Телефонът в коридора звънна. Беше Рейчъл.
— Знаеш ли какво? — задъхано започна тя. — Нали се сещаш за онази млада жена, дето беше убита? Е, оказва се, че е работела в моята компания.
— О, господи — простенах аз.
— Знам, пълен кошмар… Сузи направо се поболя. Чувства се ужасно и реши да отмени партито. Просто не можела да си представи да празнува, след като убитата е наша позната.
Усетих леко облекчение, че няма да се налага да излизам, но и ми стана още по-тягостно, защото убитата жена ставаше все по-реална за мен.
— Макар че аз всъщност не я познавах, понеже тя е работела в различен отдел — продължи Рейчъл. После за миг се поколеба и допълни: — От друга страна, чувствам се зле, понеже вчера, когато се наложи да ида на работа направо от летището, се скарах с една жена на паркинга… Мисля, че е била точно тя. Развиках й се доста грубо — заради умората от часовата разлика. А сега съжалявам, задето не бях премълчала.
— Не си могла да знаеш — отвърнах автоматично.
— Сузи казва, че колегите й са направо съсипани. Някои познават съпруга й, той просто обезумял от мъка. Е, то и няма как да е иначе… Останал е сам да отглежда двегодишните им близнаци.
— Близнаци ли? — думата отекна в главата ми.
— Да, момиченца. Голяма трагедия.
Внезапно изстинах.
— Как се казва убитата?
— Джейн Уолтърс — рече Рейчъл.
Името ме смаза като валяк.
— Какво? Джейн Уолтърс ли каза?
— Да.
Зави ми се свят.
— Не, не може да бъде. Не е възможно.
— Така каза Сузи — настоя Рейчъл.
— Само че… Аз обядвах с нея. — Толкова бях шокирана, че едва говорех. — Двете хапнахме заедно и тя си беше добре. Сигурно е грешка.
— Обядвала си с нея ли? — изуми се Рейчъл. — Кога? Искам да кажа, откъде си се познавала с нея?
— Запознахме се на онова прощално парти, на което ме замъкна заради онзи тип, който работеше в компанията ви, Колин. Сещаш ли се? Придума ме да дойда, защото щяло да има толкова много хора, та никой нямало да забележи, че не работя за „Финчлейкърс“… Заприказвахме се с нея на бара и си разменихме телефоните, а след няколко дни тя ми се обади. Споменах ти за това, когато ти ми позвъни от Ню Йорк. Обясних ти, че ще обядвам с нея на следващия ден или поне си мисля, че ти казах.
— Не, не си — тихо отрони Рейчъл, явно разбирайки колко съм разстроена. — А и дори да си споменала името й, нямаше да се сетя коя е. Много съжалявам, Кас, сигурно се чувстваш ужасно.
— Бяхме се уговорили да й ида на гости другата седмица — прошепнах, спомняйки си го в момента. — Да се запозная с дъщеричките й.
Очите ми се напълниха със сълзи.
— Какъв кошмар… А още по-страшното е, че убиецът й е някъде на свобода. — Долових колебанието в гласа й. — Не искам да се тревожиш, Кас, но къщата ви е само на няколко километра от мястото, където е била убита. И при това е доста изолирана, само тя е в края на пътя.
— О, така е… — възкликнах и ме полазиха тръпки. При цялата тревога и притеснения не бях се сетила, че убиецът още не е заловен. И че у дома имаме мобилна връзка единствено на горния етаж, и то до прозореца.
— Нямате алармена система, нали?
— Не.
— Тогава ми обещай, че ще заключваш вратите, когато си сама.
— Да, да, разбира се — уверих я аз, като отчаяно исках да се измъкна от разговора за загиналата жена. — Извинявай, Рейчъл, трябва да затварям — заговорих припряно. — Матю ме вика.
Затръшнах телефонната слушалка и избухнах в плач. Не исках да повярвам в казаното от Рейчъл. Не исках да знам, че младата жена, убита в колата си, е била Джейн, новата ми приятелка, с която предчувствах, че ще станем много близки. Бяхме се срещнали на парти, на което бях отишла съвсем случайно, сякаш ни е било писано да се видим. Продължих да хлипам и съвсем ясно пред очите ми се разигра сцената, когато я бях видяла да се приближава към бара в „Бедейлс“.
— Извинявай, и ти ли чакаш за питие? — попита тя с усмивка.
— Не, просто чакам съпруга ми да ме вземе. — Леко се отместих, за да й направя място. — Можеш да се настаниш до мен, ако искаш.
— Благодаря. Добре че не съм чак толкова жадна — пошегува се тя, поглеждайки струпаните хора, които чакаха да бъдат обслужени. — Не знаех, че Колин е поканил толкова много гости. — Тя ме погледна изпитателно и забелязах колко наситеносини са очите й. — Не съм те виждала преди. Отскоро ли си във „Финчлейкърс “?