— Съжалявам, Джейн — шепнех. — Много съжалявам.
Петък, двайсет и четвърти юли
Джейн ме преследваше. Беше изминала седмица от убийството, а не можех да си представя, че ще дойде ден, когато тя няма да е най-важното нещо в мислите ми. Вината, която изпитвах, не бе намаляла с времето. Напротив, беше се усилила. Не ми помагаше и фактът, че убийството й все още беше централна тема в новините. А медиите постоянно си задаваха въпроса защо е решила да спре на онзи пуст път посред бурята. Тестовете бяха показали, че колата й е била в пълна изправност, но понеже била относително стар модел, чистачките й едва работели. Затова преобладаваше версията, че не е могла да види нищо през стъклото и изчаквала бурята да отмине, преди да продължи пътя си.
Постепенно картината започваше да се изяснява. Малко преди единайсет часа тя оставила съобщение на гласовата поща на съпруга си, че тръгва от един от баровете в Касъл Уелс, където била на моминското парти на своя приятелка, и че скоро ще си бъде у дома. Според персонала на заведението Джейн излязла заедно с приятелките си, но се върнала пет минути по-късно, за да използва телефона им, тъй като била забравила своя у дома. Мъжът й бил заспал на дивана и не чул позвъняването, затова нямал и представа, че тя не се е прибрала, докато полицаите не потропали на вратата, за да му съобщят ужасната новина.
Трима човека се бяха явили в полицията, за да обяснят, че са минали по „Блекуотър лейн“ в петък вечерта, но никой от тях не видял колата й, паркирана или в движение. Това позволяваше на разследващите да ограничат времето на убийството в интервала между единайсет и двайсет — тъй като бяха нужни поне петнайсет минути, за да стигне от Касъл Уелс до онази отбивка — и един без пет, когато минаващ оттам шофьор бе намерил тялото й.
Гласът на съвестта настоятелно ме подканяше да се свържа с полицаите и да съобщя, че тя беше още жива, когато минах край колата й в единайсет и половина, ала страхът, че ще бъда заклеймена, задето не съм направила нищо, за да й помогна, беше по-силен. А и скъсяването на времето с толкова малко нямаше да допринесе особено за разследването на убийството. Или поне така си представях аз.
Следобед пристигна човек от „Сюпириър сикюрити систъмс“, за да ми направи оферта за аларма на дома. И моментално ме настрои срещу себе си, като дойде двайсет минути по-рано и попита за съпруга ми.
— Не, няма го вкъщи — заявих аз, мъчейки се да не гледам пърхота, който се бе посипал по раменете на тъмния му костюм. — Но ако ми опишете каква алармена система е нужна, за да подсигури безопасността на дома ни, сигурна съм, че ще успея да разбера. Стига да говорите бавно.
Сарказмът ми изобщо не го впечатли. Без да чака покана, той влезе в коридора.
— Често ли сте сама вкъщи? — заинтересува си той.
— Не, не е обичайно. — Въпросът му ме притесни. — Съпругът ми скоро ще се върне всъщност — добавих аз.
— Е, оглеждайки къщата ви отвън, бих казал, че е идеална цел за обир, понеже се намира съвсем в края на пътя. Трябват ви сензори на прозорците, на вратите, в гаража, в градината. — Мъжът огледа коридора. — Също и на стълбите — нали не искате някой да се промъкне и да ви изненада посред нощ? А сега да видим стаите, нали така?
Той рязко се извърна и пое нагоре, прескачайки по едно стъпало. Последвах го, но мъжът спря да провери как се затваря прозорецът в горния край на стълбите. После изчезна в спалнята ни, а аз останах неуверено на площадката, притеснена, че го оставих вътре сам. Внезапно ми хрумна, че пропуснах да му поискам служебната карта и се ужасих от мисълта, че след убийството на Джейн не бях станала по-предпазлива. А като се замислих, осъзнах: та той дори не бе казал, че е от охранителната компания. Просто бях предположила това, макар да бе дошъл по-рано. Можеше да е всеки.
Подозрението така се загнезди в съзнанието ми, че безпокойството, което изпитах в началото, изведнъж прерасна в паника. Сърцето ми заби тревожно, а после така забърза, че се разтреперих. Без да откъсвам очи от вратата на спалнята, се промъкнах в стаята за гости и се обадих на Матю по мобилния телефон, доволна, че поне тук имаме сигнал. Той не ми вдигна, но само след миг получих съобщение от него.
Извинявай, на среща съм. Наред ли е всичко?
Не ми харесва човекът от охранителната фирма, написах му с изтръпнали пръсти.
Тогава го разкарай.
Излязох от стаята за гости и едва не се блъснах в мъжа от охранителната компания. Отскочих уплашено и тъкмо понечих да му кажа, че съм размислила и вече не искам алармена система, когато той ме изпревари: