— По-добре, отколкото да бъдеш убит в собствения си дом — мрачно отбеляза Рейчъл.
— Недей говори тъй…
— Ами така си е.
— Да сменим темата — предложих аз. — Предстои ли ти някоя командировка?
— Не, чак след отпуска ми. Още две седмици и ще съм в Сиена. Нямам търпение!
— Не мога да повярвам, че избра Сиена вместо Ил дьо Ре — подравних я аз, защото тя все повтаряше, че не би отишла другаде на ваканция, освен на Ил дьо Ре.
— Отивам в Сиена, защото приятелката ми Анджела ме покани на нейната вила, забрави ли? Макар че го прави само защото иска да ме сватоса с девера си, Алфи. — Тя вдигна очи към тавана и отпи глътка вино. — И като заговорихме за Ил дьо Ре, мисля да идем там за четирийсетия ми рожден ден, само по женски. Ще дойдеш, нали?
— С най-голямо удоволствие! — Мисълта за пътуването ме накара да се почувствам много по-добре, а и това щеше да е идеалното място, където да й дам подаръка, който бях купила. За миг забравих за Джейн и Рейчъл се зае да ми описва всички места, които искаше да посети, докато е в Сиена. През следващия час разговорът ни остана далеч от всичко, свързано с алармени системи и убийства, но докато се прибера у дома, вече се чувствах изтощена.
— Добре ли си прекара с Рейчъл? — попита Матю, като стана от кухненската маса и ме целуна.
— Да — отвърнах, докато свалях обувките си. Плочките бях приятно хладни под краката ми. — А и срещнах случайно Хана, отивайки към бара, което също бе много приятно.
— Не сме ги виждали двамата с Анди от много време — замислено отбеляза той. — Как са те?
— Добре. Казах й, че непременно трябва да дойдат някой ден на барбекю.
— Чудесна идея. Как мина срещата с охранителя? Успя ли да се отървеш от него?
Извадих две чаши от шкафа и сложих чайника на котлона.
— С големи усилия. Остави брошура на компанията, която да прегледаш. Ами ти? Как мина денят ти?
Той избута стола си назад и стана, след което се протегна, за да раздвижи широките си рамене.
— Беше натоварено. Не ми се заминава следващата седмица. — Той дойде и ме целуна по шията. — Ще ми липсваш.
Шокирана, аз се извърнах рязко.
— Чакай малко, какво искаш да кажеш, че заминаваш ли?
— Ами нали знаеш, на платформата.
— Не, не знам. Изобщо не си ми споменал, че ще ходиш на платформата.
Той ме погледна изненадано.
— Разбира се, че ти казах.
— Кога?
— Ами вероятно е било преди няколко седмици, веднага щом разбрах за това.
Упорито поклатих глава.
— Не си. Ако беше го направил, щях да запомня.
— Ти даже ми сподели, че ще използваш времето, в което ме няма, за да работиш по учебните си планове за септември, така че да може и двамата да си починем, когато си дойда.
Съмнението се прокрадна в главата ми.
— Не може да съм го казала.
— Напротив, така беше.
— Не съм, разбра ли? — Отрекох с напрегнат глас. — И престани да настояваш, че си ме предупредил за заминаването си, след като не си го сторил.
Усещах погледа му върху себе си, докато приготвях чая и се правех на заета, за да не забележи колко съм разстроена. И не само заради заминаването му.
Събота, двайсет и пети юли
Биологичният ми часовник още не беше се настроил на ваканционно време, затова макар да беше събота, се озовах в градината рано-рано. Заех се да скубя плевели и да почиствам цветните лехи, и спрях едва когато Матю се върна от магазина с топъл хляб и сирене за обяд. Направихме си пикник на моравата, а когато приключихме, аз окосих тревата с косачката, пометох терасата, избърсах градинската маса и столовете и се заех да махам прецъфтелите цветове на растенията във висящите саксии. Обикновено не се вманиачавах чак толкова, ала сега изпитвах огромна нужда всичко да изглежда идеално.
В късния следобед Матю дойде при мен.
— Имаш ли нещо против да отскоча до фитнеса за около час-два? Ако ида сега вместо сутринта, ще мога да се излежавам до късно утре.
Усмихнах се.
— И ще закусим в леглото.
— Точно така — съгласи се той и ме целуна. — Ще се върна до седем.
След като излезе, аз се заех да приготвям къри, като оставих отворена вратата към градината, за да влиза свеж въздух. Нарязах лук и пилешко месо на кубчета, пригласяйки на радиото, докато готвех. В хладилника забелязах бутилката вино, която бяхме отворили преди няколко вечери, и я извадих. Сипах си каквото беше останало в една чаша и продължих с кърито. Отпивах вино и бърках яденето. Приключих чак към шест часа и реших да си взема дълга и ароматна вана. Чувствах се толкова спокойна, че ми беше трудно да си припомня притесненията и чувството за вина, което ме бе измъчвало цяла седмица. Това бе първият ден, в който успях да изтикам мислите за Джейн в дъното на съзнанието си. Не че не исках да мисля за нея, но просто не издържах на постоянното угризение на съвестта. Независимо колко много го исках, не можех да върна времето назад. А не можех просто да престана да живея само защото не бях разпознала Джейн в онази кола.