По радиото започнаха новини, но аз бързо го спрях. Без звука му обаче къщата изведнъж ми се стори странно тиха и може би защото току-що се бях сетила за Джейн, внезапно осъзнах, че съм сама. Отидох във всекидневната и затворих прозорците, които цял ден бях държала отворени, после затворих и този в кабинета, а след това заключих предната и задната врата. Останах неподвижна за миг, заслушана в къщата. Но единственият звук, който долових, беше изгукването на гълъб отвън.
Качих се и си напълних ваната, но преди да вляза в нея, се поколебах дали да не заключа вратата. Мразех се, че след посещението на охранителя бях вечно с опънати нерви, затова, предизвиквайки себе си, оставих вратата открехната, както обикновено. Само че се съблякох с лице към пролуката. Влязох и се потопих във водата. Мехурчетата на пяната стигнаха до шията ми и аз се отпуснах в меката им прегръдка, затворила очи, наслаждавайки се на спокойствието на следобеда. Рядко ни притесняваше шум от съседите. Миналото лято тийнейджърите, които живееха в най-близката до нас къща, бяха дошли да се извинят предварително, че ще правят парти същата вечер, но ние не чухме нищо. Това беше и причината с Матю да изберем точно тази къща, а не една по-голяма, по-внушителна и съответно по-скъпа, която също бяхме оглеждали. Макар да си мисля, че цената също бе важна за него. Бяхме се разбрали да платим общо и той категорично настояваше да не давам повече пари, макар че можех спокойно да си го позволя, въпреки че бях купила къщата на Ил дьо Ре само шест месеца по-рано. Къща, за която не знаеше никой, дори и Матю. И определено не и Рейчъл. Още не.
Потънала под мехурчетата, оставих ръцете си да изплуват на повърхността и се замислих за рождения й ден, когато най-сетне щях да мога да й дам ключовете за къщата на мечтите й. Трудно ми беше да пазя тайната. Беше идеално, че искаше да иде тъкмо в Ил дьо Ре за рождения си ден. Заведе ме там няколко месеца след като мама почина и двете се натъкнахме на малката рибарска хижа през втория ден от престоя ни. Тогава забелязахме табелката „За продан“, която висеше на прозореца на втория етаж.
Колко е хубава!, възкликна Рейчъл. Трябва да я видя отвътре.
И без да изчака да се чуе с брокера по недвижими имоти, прекоси малката алея и почука на вратата.
Докато собственикът ни развеждаше наоколо, веднага разбрах, че Рейчъл е влюбена в тази къща, макар да не можеше да си я позволи. За нея това беше просто далечна мечта, но аз знаех, че мога да я осъществя. И затова се заех да организирам всичко тайно.
Затворих очи, представяйки си лицето й, когато разбере, че хижата е нейна. Знаех, че мама и татко биха искали да направя точно това. Ако татко бе имал възможност да напише завещание, със сигурност би оставил нещо за Рейчъл. И ако мама беше запазила разсъдъка си към края, също би постъпила така.
Изведнъж някакъв трясък прекъсна мислите ми. Стреснато отворих очи и цялото ми тяло се скова. Инстинктивно разбрах, че нещо не е наред. Лежах възможно най-тихо, заслушана напрегнато през открехнатата врата по посока на звука, който ми бе подсказал, че не съм сама в къщата. Думите на Хана, че убиецът на Джейн се спотайва някъде наоколо, изникнаха в ума ми. Спрях да дишам и дробовете ми, лишени от кислород, болезнено се свиха. Изчаках, но не последва нищо.
Помръдвайки съвсем плавно, така че да не разплискам излишно водата, внимателно вдигнах ръка над пяната. Присегнах се към мобилния телефон, който стоеше подпрян нестабилно на ръба на ваната, близо до кранчетата. Но не можех да го достигна и докато се приближавах бавно към него, се подхлъзнах, а водата се разплиска толкова шумно, сякаш вълни се блъскаха в брега. Уплашена, че сама съм привлякла вниманието към себе си и ужасена от факта, че бях гола, изскочих внезапно от ваната и разплисках навън половината вода. Хвърлих се към вратата и я затворих с трясък. Звукът отекна в къщата и докато пусках резето с треперещи пръсти, чух ново скърцане, което не можах да определя откъде идва, и това само усили страха ми.
С вторачени във вратата очи, направих няколко крачки назад и сляпо посегнах да взема телефона си от ръба на ваната. Той се изплъзна от пръстите ми и изтрополи на пода. Замръзнах с протегната във въздуха ръка. Но пак не се чу нищо. Леко присвих колене и го взех. На екрана се появи часът — седем без десет — и въздухът, който не подозирах, че задържам до този момент, шумно излезе от дробовете ми от облекчение, защото Матю скоро щеше да се върне.