— Не! — извиках, щом моето мини заседна насред локвата и моторът изгасна.
Страхът да не закъсам в гората посред такава нощ ми вля неподозирана сила и ме пришпори към действие. Рязко превключих на първа, запалих и натиснах бавно газта. Двигателят изръмжа недоволно, ала автомобилът тръгна напред и прегази водата, изкатервайки се от другата страна на падинката. Сърцето ми заби сякаш в синхрон с чистачките, които бясно се мятаха наляво и надясно по стъклото. Туптеше толкова забързано, че едва успях да успокоя дишането си. Но не посмях да отбия, защото колата можеше да не запали отново. И продължих да шофирам вече по-внимателно.
Няколко минути по-късно оглушителен трясък на гръмотевица така ме стресна, че подскочих неволно и за миг изтървах волана. Колата опасно поднесе вляво и когато я върнах в пътя с треперещи ръце, изпитах страх, че може и да не се прибера жива и здрава. Помъчих да се успокоя, но това не ми се удаде особено сред бушуващата стихия. Дърветата се полюшваха наоколо в зловещ танц, сякаш се канеха да грабнат колата ми и да я захвърлят насред бурята. Дъждът барабанеше по покрива, вятърът шибаше прозорците, чистачките се мятаха като побеснели и беше страшно трудно да се съсредоточа в пътя.
Предстояха няколко последователни завоя, затова се преместих леко напред на седалката и стиснах здраво волана. Шосето беше пусто и щом навлязох в завоите, мислено се помолих, да видя габаритите на някоя кола отпред, за да я последвам, докато изляза от гората. Щеше ми се да звънна на Матю само за да чуя гласа му, да се уверя, че не съм сам-самичка на света, защото точно така се чувствах в момента. Но не исках да го будя, особено сега, когато го мъчеше мигрена. Освен това той щеше да побеснее, ако узнаеше къде съм.
Точно когато си мислех, че пътуването ми никога няма да свърши, излязох от един завой и забелязах задните светлини на друга кола. Беше на стотина метра пред мен. Въздъхнах облекчено на пресекулки и леко увеличих скоростта, решена да я настигна. И едва не се блъснах в нея, преди да разбера, че тя не се движи изобщо, а е спряла нескопосано в тясна отбивка. Стресната, завих рязко, за да я избегна и за малко да одера бронята й, докато се изравних с колата. Извърнах се и изгледах гневно шофьора, готова да му се разкрещя, задето не е включил аварийните светлини. Отвътре ме погледна някаква жена с размазано от проливния дъжд лице.
Помислих си, че колата й се е развалила, затова спрях малко по-нататък на пътя, оставяйки двигателя да работи. Съжалих я, че трябва да излезе от колата си в това ужасно време, докато се взирах в огледалото за обратно виждане — странно доволна, че и някой друг е бил достатъчно глупав да мине през гората в бурята. Вече си я представях как рови из седалките за чадър, ала измина цяла минута, преди да осъзная, че няма намерение да излезе. Подразних се, защото тя не можеше да очаква, че ще хукна към нея в този порой. Освен ако имаше причина, поради която нямаше как да се измъкне… Само че в такъв случай не трябваше ли да примигне с фаровете или да натисне клаксона, за да ми подскаже, че се нуждае от помощ?
И тъй като нищо не се случваше, взех да разкопчавам колана си, все така вперила очи в огледалото за обратно виждане. Макар че не можех да я различа ясно, заподозрях нещо нередно в това просто да си седи там с включени фарове… И тогава в главата ми изникнаха всички онези истории, които Рейчъл разказваше, когато бяхме малки: за шофьора, който спира да помогне на колега, закъсал с автомобила си, а се оказва, че закъсалият има съучастник, с който само чакат да откраднат колата на човека, притекъл се на помощ; или за хора, които спират пред просната на пътя сърна, а стават жертва на жестоко нападение и разбират, че всичко е било нагласено.
Бързичко закопчах отново колана си. Не бях забелязала друг пътник в колата, докато минавах край нея, но това не означаваше, че някой не се крие на задната седалка, готов да ми се нахвърли.
Нова светкавица проряза небето и освети гората. Вятърът се усили и клоните задраскаха по стъклото, сякаш човек се опитваше да влезе вътре. Побиха ме ледени тръпки. Почувствах се толкова беззащитна, че отпуснах ръчната спирачка и оставих колата да тръгне леко напред, за да изглежда, че се каня да продължа нататък. Направих го с надеждата да провокирам жената да предприеме нещо — каквото и да е, за да ми покаже, че не иска да си тръгвам. Ала не последва нищо. Неохотно спрях отново, защото не ми се струваше редно да продължа и да я оставя там. Но пък се боях да излагам и себе си на опасност. Като се замислих, не ми се стори уплашена, когато минах покрай нея, не размаха ръце, нито пък даде някакъв знак, че има нужда от помощ. Така че може би някой — съпругът й или Пътна помощ, вече пътуваше насам. Ако аз закъсах, Матю щеше да е първият, на когото щях да се обадя, а не да разчитам на непознати.