— Ще купя сладолед, когато ида за месото. А и Анди каза, че Хана ще донесе торта — явно утре му е рожденият ден. Така че ще има достатъчно за всички.
— А колко е часът?
— Тъкмо минава десет. Защо не си вземеш душ, докато аз приготвя закуска? Но едва ли ще можем да я хапнем в леглото.
— Няма значение — казах аз, опитвайки се да прикрия колко потисната се чувствах.
— А после ще ида на покупки, докато ти направиш салата.
— Благодаря — измърморих признателно. — Съжалявам.
Той ме прегърна.
— Стига де, няма за какво да се извиняваш. Знам колко си уморена.
Радвах се, че мога да се скрия зад подобно оправдание, но колко време щеше да мине, преди той да се запита какво става? След като бях забравила, че заминава в понеделник, сега и това фиаско с барбекюто беше поредната капка, която щеше да прелее чашата.
Отидох в банята, мъчейки се да заглуша гласа в главата си, който ми нашепваше: полудяваш, полудяваш, полудяваш. Би било толкова по-лесно да се престоря, че в желанието си да дойде на барбекю Хана беше решила да си изпроси покана. Ала това е нещо, което тя никога не би направила и би било лудост дори да си го помисля. А и каква беше тази моя маниакална страст да приведа градината в идеален вид? Бях толкова сигурна, че е било просто начин да се отскубна от натрапчивите мисли, като бъда заета с нещо, но може би подсъзнателно съм знаела, че съм ги поканила.
Мъчех се да се досетя какво точно е станало… Тогава бях толкова вглъбена в приказките за Джейн, че слушах само с половин ухо какво ми говори Хана. Може би именно тогава, в края на разговора, в онези губещи се в съзнанието ми минути, съм ги поканила да дойдат днес.
На мама й се случваше непрекъснато. Тя слушаше, кимаше на нещата, които казвах, даваше мнението си, дори правеше предложения, ала само след няколко минути не помнеше нищо. „Ето че отново съм се била отнесла нанякъде с феите“, кимаше тя. „Периодична амнезия“, беше го нарекла сестрата, дошла да провери състоянието й. Дали и аз се бях отнесла нанякъде с феите? За пръв път през живота ми гледах на тях като на някакви зли сили.
Хана и Анди пристигнаха малко след дванайсет и половина и не след дълго разговорът се завъртя около убийството.
— Чухте ли, че полицаите призовават гражданите да се обадят във връзка със смъртта на онази жена? — подхвърли Хана, докато подаваше чиния на Матю. — И не ви ли се струва странно, че никой не го е направил?
— Може би, но предполагам, че не са много хората, които са минали по онзи път през нощта — каза Матю. — Особено когато се вихри такава буря.
— Ако се връщам от Касъл Уелс, винаги пътувам оттам — твърдо отсече Анди. — Денем или нощем, пък било и буря…
— Е, а къде беше миналия петък вечерта? — попита Матю и когато всички се разсмяха, ми се прииска да им се развикам да спрат.
Матю забеляза изражението на лицето ми.
— Извинявай — тихо рече той. После се обърна към Хана и Анди. — Кас спомена ли ви, че я е познавала?
Двамата ме изгледаха учудено.
— Е, съвсем бегло — побързах да поясня, проклинайки Матю, че ме издаде. — Веднъж обядвахме заедно, това е. — Мислено се опитах да потисна представата как Джейн укорително поклаща глава при моето омаловажаване на приятелството ни.
— Много съжалявам, Кас, може би се чувстваш ужасно — въздъхна Хана.
— Да, така е…
Последва кратко мълчание, понеже никой не знаеше какво да каже.
— Е, сигурен съм, че ще хванат виновника — заяви Анди.
— Някой някъде все знае нещо.
Успях някак да преживея остатъка от следобеда, но веднага щом си тръгнаха, ми се прииска да се върнат. Постоянното им бърборене беше изтощително, но бе за предпочитане пред тишината, в която имах твърде много време да премислям нещата, натрапили се в ума ми.
Разтребих масата и отнесох чиниите в кухнята, но докато минавах през вратата, се заковах намясто. И отново се втренчих в прозореца, който не помнех да съм затворила вчера, преди да се кача в банята.
Защото сега, като се замислех, си спомних, че докато готвех кърито, бях отворила задната врата, но не и прозореца.
Понеделник, двайсет и седми юли
След като Матю излезе за работа, бях разтърсена от усещането за самота, но най-сетне можех да използвам уличен телефон. Предстоеше ми обаждане, което ме изпълваше със страх. Намерих листа, на който бях записала номера, и докато си търсех чантата, телефонът в коридора звънна.
— Ало?
Нямаше отговор, затова предположих, че връзката е прекъснала. Изчаках още десетина секунди, после затворих. Ако е бил Матю, знаех, че пак ще се обади, ако трябва.