Задържах дъха си, заслушана и в най-малкия възможен шум, който би ми подсказал, че има някой отсреща. Ала не чух нищо, нито пропукване по линията, нито дишане, абсолютно никакъв звук. Сякаш и той — като мен — задържаше дъха си. Той…
Цялото ми тяло настръхна и затворих рязко. Проверих телефонния секретар, за да видя дали има пропуснати обаждания в дните, когато бях в хотела. Имаше едно позвъняване от охранителната компания в четвъртък. Потвърждаваха, че ще дойдат да инсталират системата на следващия ден. Бяха записани и три съобщения от петък — две от охранителната компания, в които ме молеха да им се обадя спешно, и едно от Кони.
Бях планирала да започна да работя по уроците си за септември, но не можех да се съсредоточа. Телефонът отново звънна и сърцето ми подскочи. Всичко е наред, повтарях си наум, можеше да е Матю или Рейчъл, или някоя приятелка, която искаше да си побъбрим. Но когато проверих номера, се оказа, че е скрит.
Не знам защо вдигнах слушалката. Може би защото вече бях разбрала какво се очаква от мен. Искаше ми се да кажа нещо, да го попитам кой е, но смразяващата тишина спря думите на езика ми и можех само да слушам. Само че отново нямаше нищо.
Затръшнах слушалката с треперещи ръце. Внезапно къщата започна да ми се струва като затвор. Хукнах нагоре, грабнах мобилния телефон и чантата си от спалнята, качих се в колата и отидох до Касъл Уелс. На път към кафенето спрях да купя картичка, която да пратя на съпруга на Джейн. На касата обаче нямаше как да избягам от купищата вестници до плота, нито от крещящите им заглавия. А те до едно оповестяваха, че има ново развитие в разследването на убийството. Никак не ми се искаше да чета за престъплението, ала надеждата, че пише как полицаите са близо до залавянето на убиеца, все пак надделя. Купих си един вестник, намерих място в съседното кафене на ъгъла и зачетох.
До този момент полицаите смятали, че убийството на Джейн е било случайно, но някой се обадил и съобщил, че минал край кола, която вероятно била нейната. Била паркирана горе-долу на същото място, в петъка преди убийството й, около единайсет и половина. Това променяло изцяло насоката на разследването, тъй като навеждало на мисълта, че Джейн може да е познавала убиеца си. И че в нощта на престъплението вероятно е отишла до отбивката в гората, за да се срещне с него, както била направила и предната седмица.
Журналистите ровеха ожесточено в личния й живот, предполагайки, че се е срещала с таен любовник, а бракът й е бил разклатен. Обзе ме съчувствие към съпруга й въпреки спекулациите, че можело той да е отговорен за смъртта на жена си. Както се изтъкваше във вестника, неговото алиби — двете дъщерички, за които казал, че е наглеждал у дома, можело да са били оставени сами за времето, нужно да извърши престъплението.
До статията имаше и снимка на нож, подобен на онзи, който полицията смяташе, че е бил използван от убиеца. И докато гледах големия кухненски нож с черна дръжка и назъбено острие, ми прилоша от страх. Сърцето ми ускори ритъм толкова бързо, че ми се зави свят. Затворих очи, но когато отново ги отворих, страхът ме обзе изцяло, набирайки сила.
Може би убиецът вече е дебнел в гората, готов да извърши престъплението си, когато съм спряла в онази отбивка. Ако ме е забелязал, вероятно си е помислил, че и аз съм го видяла. Може би дори беше запомнил номера на колата ми, в случай че се окажа заплаха за него. А сега вече в очите му бях точно такава. Той беше наясно, че някой е говорил с полицията, защото те бяха оповестили публично моето обаждане. А и може би вече се е досетил, че съм била аз. Нямаше как да знае, че не съм им казала нищо особено. Важното бе, че той вече е сигурен в моето съществуване. Дали беше открил коя съм и сега ми звънеше и мълчеше заплашително по телефона?
Отчаяно се озърнах наоколо, за да намеря нещо, което да ме успокои; погледът ми се спря на менюто и започнах да броя буквите в първото предложение за деня — една, две, три, четири, пет, шест… Вършеше работа: равномерното броене забави сърцебиенето ми и скоро отново дишах нормално. Но се чувствах разстроена и ужасно сама.
Извадих телефона си и звъннах на Рейчъл, доволна от факта, че офисите на компанията й бяха далеч от центъра на града.
— В Касъл Уелс съм. Дали не можеш да си вземеш по-дълга обедна почивка? — попитах я направо.
— Чакай да си видя бележника. — Тонът й беше отсечен, което ми подсказа, че е доловила отчаянието в гласа ми. — Да видим — имам среща в три, така че трябва да се върна дотогава, но ако отметна няколко други неща, бих могла да дойда при теб към един. Става ли?