Докато се чудех какво да направя, дъждът се усили и яростно затропа по покрива на колата, като че ме подканяше: тръгвай, тръгвай… Сякаш той взе решението вместо мен. Отпуснах спирачката и потеглих съвсем бавно, давайки й последен шанс да ме повика. Но тя не го направи.
След няколко минути излязох от гората и се отправих към дома — хубава стара къща с увивни рози над входната врата и китна градина отзад. Телефонът ми издаде звук, което означаваше, че отново има покритие. След около километър-два завих по нашата алея и паркирах възможно най-близко до къщи, доволна, че съм се прибрала невредима. Жената в онази кола още беше в мислите ми и се зачудих дали да не се обадя в местния полицейски участък или на Пътна помощ. Спомних си и за съобщението, което бях получила, когато излязох от гората и извадих телефона си от чантата, за да го проверя. Беше от Рейчъл.
Здравей, надявам се, че си се забавлявала тази вечер!
Аз си лягам, защото трябваше да ида на работа направо от летището и се чувствам скапана от часовата разлика. Само исках да проверя дали си взела подаръка за Сузи. Ще ти звънна утре сутрин. Целувки.
Щом стигнах до края на съобщението, леко се намръщих — защо Рейчъл проверяваше дали съм купила подарък за Сузи? Не бях го направила все още, понеже заради приключването на учебната година бях твърде заета. И бездруго партито беше чак утре вечер и планирах да изляза на покупки сутринта. Прочетох отново съобщението и този път ми направи впечатление, че тя говори за „подаръка“, а не просто за някакъв подарък. А това ме наведе на мисълта, че Рейчъл явно очаква аз да съм купила нещо, което да е общ подарък от двете ни.
Припомних си последния път, когато се бяхме видели. Беше преди около две седмици, в деня, преди да замине за Ню Йорк. Тя беше консултант в английския клон на голяма американска консултантска фирма, „Финчлейкърс“, и често ходеше в Щатите по работа. През онази вечер отидохме заедно на кино, а после седнахме да изпием по едно. Може би тогава ме беше помолила да взема нещо за Сузи. Опитах се да разровя спомените си, мъчейки се да се сетя какво бяхме реши ли да й купим. Можеше да е какво ли не — парфюм, бижу, книга — само че нищо не ми звучеше познато. Дали бях забравила? Смущаващи спомени за мама нахлуха в съзнанието ми и побързах да ги изтикам надалеч. Не е същото, упорито си повтарях наум, не съм като нея. Утре със сигурност ще си спомня.
Прибрах телефона в чантата си. Матю имаше право, нуждаех се от почивка. Ако можех да полежа на плажа няколко седмици, щях да се оправя. Матю също имаше нужда от отдих. Двамата не изкарахме истински меден месец, защото бяхме твърде заети с ремонта на къщата. Така че последният път, когато бях ходила на почивка, такава, при която не правиш нищо по цял ден, освен да лежиш на пясъка и да се радваш на слънцето, беше преди да почине татко. Преди цели осемнайсет години. След това парите за нищо не ни стигаха… Особено когато се наложи да зарежа работата си като учител, за да се грижа за мама. Именно затова, когато малко след смъртта й бях открила, че тя съвсем не е била бедна вдовица, а напротив, доста заможна, направо бях съсипана. Не можех да проумея защо се е задоволявала да живее в оскъдица, след като е можела да води охолен живот. Толкова бях шокирана, че едва чувах думите на адвоката и когато най-сетне успях да схвана колко много пари съм наследила, само го зяпнах невярващо. Винаги си бях мислила, че татко ни е оставил без пукната пара.
Гръмотевицата, която отекна някъде далеч, рязко ме върна в настоящето. Взрях се през предното стъкло, чудейки се дали ще мога да стигна от колата до верандата, без да прогизна до кости. Стиснах чантата си пред гърдите, отворих вратата и хукнах, стиснала ключа в ръка.
В коридора събух обувките си и се качих на пръсти горе. Вратата на стаята за гости беше затворена и за миг се изкуших да я открехна съвсем леко, колкото да видя дали Матю спи. Но не исках да рискувам да го събудя, затова бързо се приготвих за лягане и още преди да докосна възглавницата, вече бях заспала.