— Жадна ли си? — опитах се да се пошегувам, кимвайки към двете чаши на масата, но думите ми прозвучаха фалшиво. Чувствах се като изложена на показ: сякаш всички знаеха, че съм видяла убитата жена снощи и не съм направила нищо да й помогна.
Рейчъл скочи и ме прегърна.
— Имаше такава голяма опашка, че реших да не те чакам, а направо да поръчам — каза тя. — Знаех си, че няма да се забавиш.
— Извинявай, движението беше натоварено. Благодаря ти, че дойде, наистина.
В погледа й заигра палаво пламъче.
— Знаеш, че бих направила всичко за обяд в „Костело“.
Седнах насреща й и с удоволствие отпих глътка кафе.
— Развихрихте ли се на партито снощи?
Усмихнах се и напрежението ми мъничко спадна.
— Не беше чак вихрено, но пък приятно.
— Прекрасният Джон беше ли там?
— Разбира се. Всички учители бяха.
Тя се ухили дяволито:
— Трябваше и аз да се отбия.
— Твърде млад е за теб — засмях се. — Освен това си има приятелка.
— И като си помислиш само, че можеше да е твой — въздъхна тя. А аз поклатих глава в престорено отчаяние, защото тя така и не бе преглътнала факта, че предпочетох Матю пред Джон.
След като мама почина, Рейчъл беше твърдо решена да ме изкара от къщи. И започна да ме мъкне навсякъде със себе си. Повечето й приятели бяха нейни колеги или познати от групата по йога и когато се запознавах с тях, винаги се интересуваха къде работя. След като няколко месеца повтарях, че съм напуснала работата си като учител, за да се грижа за мама, някой ме попита защо не съм се върнала на работа, след като вече мога. И изведнъж разбрах, че искам това повече от всичко. Вече не ми беше достатъчно просто да си седя у дома и ден след ден да се наслаждавам на свободата, която ми бе липсвала с години. Исках да имам личен живот като една трийсет и три годишна жена.
Имах късмет. Недостигът на учители в региона беше причината след кратък опреснителен курс да ми предложат работа като учител по история на девети клас в училището в Касъл Уелс. Много ми харесваше отново да ходя на работа и когато Джон, любимецът и на учители, и на ученици, ме покани на среща, бях изключително поласкана. Ако не ми беше колега, вероятно бих приела. Но му отказах, което само го направи още по-настоятелен. Толкова беше упорит, че си отдъхнах, когато накрая срещнах Матю.
Пийнах от кафето.
— Как беше в Америка?
— Изтощително. Твърде много срещи, ужасно много храна. — Извади плосък пакет от чантата си и го побутна към мен през масата.
— Кухненската ми кърпа! — възкликнах аз и я разгънах. На лицевата страна имаше карта на Ню Йорк. Това беше наша шега — винаги когато Рейчъл заминаваше някъде, по работа или на почивка, носеше оттам две еднакви кухненски кърпи, по една за мен и за нея. — Благодаря, ти имаш същата, нали така?
— Естествено. — Лицето й изведнъж стана сериозно. — Чу ли за жената, която била намерена мъртва в колата си снощи? Точно на онзи път, който минава през гората оттук до Касъл Уелс?
Преглътнах притеснено, сгънах кърпата на две, после още на две и се наведох да я прибера в чантата си.
— Да, Матю ми каза, съобщили го по новините — отроних тихо, свела глава.
Тя изчака да се изправя и потрепери пресилено.
— Ужасно, нали? Полицаите смятат, че колата й се е развалила на пътя.
— Така ли?
— Да. — Приятелката ми се намръщи. — Колко страшно е само да си представиш, че закъсваш посред буря в такава пустош. Направо не ми се мисли.
Струваше ми огромно усилие да не й призная, че аз бях там и видях жената в колата. Но нещо ме спря. Мястото бе твърде оживено, а и Рейчъл вече бе емоционално ангажирана с историята. Опасявах се, че ще ме осъди, че ще бъде ужасена, задето не съм направила нищо, за да помогна.