— И аз не искам да мисля — казах вместо това.
— И ти понякога минаваш по този път… Нали не си минала оттам снощи?
— Не, никога не бих посмяла сама. — Усетих как цялата се изчервих и бях сигурна, че тя веднага ще ме изобличи в лъжа.
Ала Рейчъл продължи, без да ми обръща внимание:
— И правилно. Можеше ти да си на нейно място.
— Само дето моята кола нямаше да се развали — опитах да се пошегувам.
Тя се разсмя, разпръсквайки напрежението.
— Откъде си сигурна! Тя може и да не е закъсала, това е само предположение. Ами ако някой й е махнал да спре, да се е престорил, че има нужда от помощ? Всеки би спрял, щом види изпаднал в беда на пътя, нали?
— А дали наистина би спрял, и то посред буря? — Отчаяно исках отговорът да е „не“.
— Е, поне всеки, който има съвест. Никой не би отминал просто така. Поне би сторил нещо.
Думите й ме разтърсиха, в очите ми напираха сълзи. Вината, която и преди изпитвах, стана непоносима. Не исках Рейчъл да забележи колко са ме засегнали разсъжденията й, затова сведох глава и се вторачих във вазата с оранжеви цветя, поставена на масата между нас. За мой ужас цветчетата започнаха да се размазват пред погледа ми и побързах да бръкна в чантата си за кърпичка.
— Кас? Добре ли си?
— Да, нищо ми няма.
— Не ми изглежда да е така.
Загрижеността в гласа й ме жегна и стиснах кърпичката, за да си дам малко време. Нуждата да споделя преживяното с някого беше огромна.
— Не знам защо, но аз не… — Млъкнах.
— Какво не си? — озадачи се Рейчъл.
Отворих уста да й кажа, но тогава осъзнах, че ако го направя, ще я нараня двойно: тя не само щеше да се ужаси, че съм продължила по пътя си, без да проверя дали жената е добре, но и щеше да ме хване в лъжа… Защото вече й бях казала, че снощи не съм минала през гората.
Поклатих глава и нещастно отроних:
— Няма значение…
— Очевидно има. Кажи ми какво става, Кас.
— Не мога.
— И защо?
Смачках кърпичката между пръстите си.
— Защото се срамувам.
— Срамуваш ли се?
— Да.
— От какво? — Понеже не отговорих, тя въздъхна отчаяно. — Стига, Кас, просто ми кажи! Едва ли е толкова ужасно!
Нетърпението й ме изнерви още повече и се помъчих да измисля нещо, на което би повярвала.
— Забравих за Сузи — изтърсих аз, мразейки се за това, че използвам толкова тривиален случай, за да прикрия вината си към онази жена. — Забравих какво трябваше да й купя.
Тя се намръщи.
— Какво намекваш с това „забравих“?
— Просто не мога да си спомня. Не се сещам точно какво сме решили да й купим.
Рейчъл ме изгледа слисано.
— Но идеята беше твоя! Каза, че след като Стивън ще я води във Венеция за рождения й ден, можем да й купим нов куфар. Тогава бяхме в онзи бар близо до офиса ми — добави услужливо тя.
Престорих се, че изпитвам облекчение, макар думите й да не ми говореха нищо.
— Разбира се! Сега си спомням… Господи, колко съм глупава! Мислех си, че може да е парфюм или нещо подобно.
— Не и за толкова много пари. Всички дадохме по двайсет лири, така че общо трябва да са сто и шейсет. Носиш ли ги?
Сто и шейсет лири? Как съм могла да забравя, че са ми дали толкова пари? Искаше ми се да си призная всичко, но вместо това продължих да се преструвам, защото вече не бях сигурна в себе си.
— Мислех да платя с карта.
Приятелката ми се усмихна окуражително.
— Е, след като тази драма приключи, изпий си кафето, преди да е изстинало.
— Може би вече е изстинало… Да поръчам ли още по едно?
— Аз ще ида до бара. Ти стой тук и се успокой.
Гледах я как се подрежда на опашката пред касата, мъчейки се да заглуша чувството на отчаяние, надигащо се в душата ми. Макар да избегнах признанието, че съм видяла жената в колата, щеше ми се да не бях споделяла, че съм забравила за куфара. Рейчъл не беше глупава. Беше станала свидетел на влошаването на състоянието на мама седмица след седмица и не исках да я тревожа, че съм тръгнала по същия път. Най-лошото бе, че нямах никакъв спомен да съм предлагала да й купим куфар, нито пък къде съм сложила сто и шейсетте лири, освен ако не бяха в малкото чекмедже на старото ми бюро. Не се притеснявах толкова за парите; даже и да не ги намерех, не беше голям проблем. Плашеше ме мисълта, че напълно съм забравила за подаръка на Сузи.
Рейчъл се върна с кафетата.