28 юли, 09:08: Все още не разбирам.
28 юли, 09:09: Мисля да го направя отново утре. И вдругиден. Да я накарам да си мисли, че някой я дебне.
28 юли, 09:09: Гениално!
28 юли, 09:09: Знаех си, че ще ти допадне.
5 август, 23:44: Как мина денят ти?
5 август, 23:57: Извинявай, бях под душа.
5 август, 23:57: Звучи чудесно.
5 август, 23:58: 
Денят беше хубав, а при теб?
5 август, 23:58: Нищо специално, но се сетих нещо. Да й звънна ли утре, след като не съм у дома?
5 август, 23:58: Ако не го направиш, ще се досети, че си ти.
5 август, 23:59: Или пък ще си помисли, че тя или къщата е под наблюдение.
5 август, 23:59: Параноята е хубаво нещо, така че — давай.
Мисълта за тези съобщения толкова разпалваше гнева ми, че бях твърдо решена да намеря начин да отмъстя за Джейн. Припомних си всяка дребна случка, която бе станала след онази съдбовна нощ. И внезапно разбрах какво трябва да направя.
Потеглих от отбивката и побързах да стигна вкъщи, молейки се да не заваря колата на Матю или тази на Рейчъл, паркирана на алеята. Нямаше следа от тях, ала все пак се огледах внимателно, излизайки от колата. Влязох в къщата. Докато изключвах алармата, телефонът звънна. Видях, че е изписан номерът на Матю и вдигнах.
— Ало?
— Най-сетне! — Тревогата му беше явна. — Излязла ли беше някъде?
— Не, бях в градината. Защо? Звънял ли си?
— Да, опитах няколко пъти да се свържа с теб.
— Извинявай, реших да почистя в далечния край, до плета. Тъкмо влизам да изпия чаша чай.
— Нали няма пак да излизаш?
— Нямах такова намерение. Защо?
— Мислех да си тръгна от работа сега и да прекарам следобеда с теб.
Сърцето ми заби ускорено.
— Би било чудесно — отговорих спокойно.
— Ще се видим след час.
Затворих, а мислите ми препускаха бясно, докато се чудех защо е решил да се прибере следобеда. Може би той или Рейчъл бяха успели да проследят френските студенти, които бяха в бара предната вечер, и знаеха, че телефонът е у мен. Ако бяха останали в колежа в Касъл Уелс, нямаше да е трудно да бъдат открити днес. Досега имах късмет, ала нещата се заплитаха: съвсем не бях сигурна, че студентите са се върнали във Франция, въпреки че бях казала така на Рейчъл.
Побързах да отида в градината с надеждата, че Матю не е преместил ножа от мястото, където Рейчъл го бе оставила през онзи ден. Меките възглавнички на градинските столове вече бяха прибрани за зимния сезон, струпани на спретната купчина в дъното на навеса. Преместих ги встрани и отдолу открих не нож, а кафе машина. Трябваха ми само няколко секунди, за да разпозная машината, която преди стоеше в кухнята ни и в която капсулата се пъхаше, без да се налага да се повдига лостчето. Порових по-навътре и под стара градинска маса съзрях покрит с платно кашон със снимка на микровълнова фурна. Когато го отворих, видях вътре старата ни фурна, предишната модификация на модела, който стоеше сега на плота ни. Искаше ми се да завия от ярост заради лекотата, с която Матю ме беше лъгал. Ала се страхувах, че няма да мога да спра, че всички онези чувства, които сдържах в себе си, откакто ми попадна телефонът на Рейчъл, ще излязат на повърхността и няма да мога да продължа нататък. Затова си излях яда на микровълновата, като я изритах няколко пъти с десния крак, а после и с левия. А когато гневът ми премина, на мястото му се възцари ужасна тъга. Успях обаче да я преглътна и оставя за друг ден, за да мога да направя онова, което трябваше.
Отне ми още няколко минути да намеря ножа, натикан в едно сандъче за цветя в дъното на навеса. Беше увит в кухненска кърпа, която познах, че е на Рейчъл, защото и аз имах същата, донесла ми я беше след командировката до Ню Йорк. Този нож можеше и да не е същият, използван при убийството на Джейн, но въпреки това ми призляваше, като го гледах. Без да го докосвам, отново го увих в кърпата и го върнах на мястото, където го бях намерила. До довечера всичко ще свърши, повтарях си наум, до довечера…
Щом влязох в къщата, останах неподвижна за миг. Чудех се дали ще имам сили да го направя. И понеже имаше само един начин да разбера, отидох в коридора, взех телефона и набрах номера на полицията.
— Бихте ли ме изслушали, моля? — обадих се аз. — Живея близо до мястото, където стана убийството и току-що намерих голям кухненски нож, скрит в градинския ни навес.
Пристигнаха преди Матю, точно както исках да стане. Този път бяха двама, полицай Лоусън, с която вече се бях срещала, и нейният колега Томас. Постарах се да изглеждам стресната, но не и на ръба на истерията. Казах им къде е ножът и полицай Томас веднага тръгна към градинския навес.