— Мислите ли, че ви се е привидяло?
Категорично поклатих глава.
— Не.
— А какво смятате, че е станало?
— Мисля, че наистина имаше голям нож, но после някой се е вмъкнал през задната врата, докато аз разказвах на Матю за него и го е сменил с кухненския. Знам, че звучи глупаво, но вярвам, че е било точно тъй… И все още смятам така.
Полицай Лоусън кимна.
— Можете ли да ни кажете къде бяхте вие и съпругът ви в нощта на седемнайсети юли?
— Да, беше последният ден от срока, аз съм учителка в гимназията в Касъл Уелс… Тогава отидох на бар заедно с няколко от колегите в училището, където работя. Имаше голяма буря в онази нощ.
— А съпругът ви?
— Той беше тук, у дома.
— Сам ли?
— Да.
— По кое време се прибрахте?
— Сигурно е било около дванайсет без петнайсет.
— И мъжът ви беше тук?
— Спеше в спалнята за гости. Обади ми се тъкмо когато си тръгвах от Касъл Уелс, за да ми каже, че страда от мигрена и ще спи в гостната, за да не го събудя, когато се върна.
— Спомена ли нещо друго?
— Предупреди ме само да не се прибирам през гората по „Блекуотър лейн“. Каза, че наближава буря и по-добре да съм на главния път.
Тя размени поглед с полицай Томас.
— Значи, когато се прибрахте у дома, съпругът ви вече спеше в спалнята за гости?
— Да. Не съм проверявала стаята, защото вратата беше затворена и не исках да го притеснявам, но сигурно е бил вътре. — Лицето ми доби озадачен вид. — Къде другаде би могъл да бъде?
— А как ви се стори той на следващия ден, госпожо Андерсън? — продължи полицай Томас.
— Както обикновено. Аз излязох на пазар, а когато се върнах, той беше в градината. Беше напалил огън.
— Огън ли?
— Да, беше горил разни неща. Каза, че били клони, което ми се стори странно, понеже от бурята всичко би трябвало да е мокро. Ала той обясни, че са били под покривало. Обикновено не изгаря клоните навън, защото ги пазим за камината. Но каза, че тези не били подходящи.
— В какъв смисъл?
— Ами твърде много пушек правели или нещо подобно. — Замълчах. — Помислих си, че сигурно затова въздухът мирише малко странно.
— На какво?
— Не знам. Просто не беше обичайната миризма от огън на открито, нали се сещате, когато гори дърво. Но може да е било заради дъжда.
— Той спомена ли изобщо за убийството на Джейн Уолтърс?
— Често говореше за него — кимнах и стиснах по-здраво ръце около раменете си. — Това много ме разстройваше, защото имах чувството, че добре познавам Джейн.
Полицай Томас се намръщи, но Лоусън лекичко поклати глава в предупреждение да не ме прекъсва.
— Той изглеждаше обсебен от случая. Неведнъж се наложи да го моля да изключи телевизора.
— Съпругът ви познаваше ли Джейн Уолтърс? — заинтересува се полицайката, изучавайки лицето ми. После погледна към колегата си Томас. — Госпожа Андерсън е обядвала с Джейн Уолтърс две седмици преди смъртта й — поясни тя.
— Не, само беше чувал за нея каквото му бях казала аз. В деня, когато обядвахме заедно, той дойде да ме вземе, но двамата не се срещнаха. Ала Джейн го видя през прозореца. Спомням си колко изненадана изглеждаше… — допълних аз, усмихвайки се при спомена.
— Какво имате предвид?
— Просто ми се видя леко шокирана. Много хора реагират така, защото той е… Ами доста е красив.
— Значи съпругът ви не е познавал Джейн Уолтърс? — разочаровано повтори полицай Томас.
— Не, но приятелката ми Рейчъл Барето я е познавала. Така срещнах Джейн. Рейчъл ме заведе на някакво служебно парти за неин колега от „Финчлейкърс“ и Джейн беше там. — Замълчах. — Рейчъл се почувства много зле, когато научи за Джейн, защото се била скарала с нея в деня, преди да загине.
— Скарали са се, така ли? — Полицай Томас се оживи.
— А спомена ли ви за какво?
— Каза, че било заради място на паркинга.
— Място на паркинга?
— Да.
— Ако е работила заедно с Джейн Уолтърс, значи е била разпитана — намеси се полицай Лоусън.
— Да — кимнах аз. — Спомням си го, защото тя ми сподели, че се почувствала зле, задето не ви казала за скарването. Тревожеше се, че може да я помислите за виновна.
— Виновна ли?
— Да.
— В какво?
— Предполагам, че имаше предвид убийството. Затова я успокоих, че никой не би убил човек заради място за паркиране. — Замълчах за миг. — Освен ако скарването не е било заради друго.
Полицай Лоусън извади мобилния си телефон и набра нещо.
— Защо го казвате?