Погледнах през кухненския прозорец към градината навън, окъпана от слънце в края на лятото.
— Ами ако е било просто заради място за паркинга, тогава защо го е премълчала пред вас? — поклатих глава. — Съжалявам, не биваше да го казвам. Просто не съм в добри отношения с Рейчъл в момента.
— И защо?
— Защото има връзка. — Сведох поглед към ръцете си. — Със съпруга ми.
Последва кратко мълчание.
— От колко време продължава това? — попита полицай Лоусън.
— Не знам, аз разбрах едва наскоро. Преди няколко седмици Рейчъл дойде на гости неочаквано и видях Матю да я целува в коридора… — Бях доволна, че мога да използвам нещо от съобщенията им срещу тях, макар това да означаваше, че току-що бях излъгала полицаите.
Двамата отново се спогледаха.
— А казахте ли на съпруга си какво сте видели? — попита полицай Томас. — Поискахте ли му обяснение?
— Не, той щеше да отхвърли думите ми и да каже, че умът ми си прави шегички, както беше с ножа, който бях видяла в кухнята. — Поколебах се за миг. — Понякога се чудя дали…
Замълчах и се запитах колко далеч трябва да стигна в отмъщението си към Матю.
— Да? — покани ме полицай Лоусън.
Представих си с удоволствие как белезниците щракват върху китките на Матю.
— Понякога се чудя дали Джейн не е знаела за връзката им — замислено отроних аз. — Дали когато го видя през прозореца на ресторанта, тя не изглеждаше шокирана, защото го е разпознала. Не знам, може да го е видяла заедно с Рейчъл. — Понеже исках да съм сигурна, че си мислят онова, което желаех да мислят, реших да го изрека направо. — Когато преди малко намерих ножа в навеса, не знаех какво да предположа… Отначало реших, че убиецът го е скрил там и понечих да се обадя на Матю, за да го питам какво да правя. После обаче си спомних, че не ми беше повярвал за ножа в кухнята, затова позвъних на вас. — Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. — Ала сега не знам дали постъпих правилно, защото се досещам какво си мислите… Подозирате, че Матю е убиецът и че е убил Джейн, защото е знаела за него и Рейчъл и е щяла да ми каже. Само че не може да е така, не може да е той!
И точно в този момент се появи Матю.
— Какво става? — попита той, когато влезе в кухнята. Погледна към мен. — Пак ли включи алармата? — После бързо заговори на полицайката: — Съжалявам, че отново сте били повикани. Има голяма вероятност жена ми да страда от ранна деменция.
Отворих уста да им кажа, че диагнозата ми е била само извънреден стрес, ала замълчах, защото в този момент това не беше важно.
— Не сме тук заради алармата — каза полицай Лоусън.
Той остави чантата си на пода и се намръщи.
— Е, тогава мога ли да попитам за какво става дума?
— Виждали ли сте това преди? — Полицай Томас протегна напред кухненската кърпа, от която съвсем явно се подаваше ножът.
Всички доловихме лекото му колебание.
— Не, защо, какво е това?
— Нож, господин Андерсън.
— Мили боже! — Матю звучеше шокиран. — Къде го намерихте?
— В градинския ви навес.
— В навеса ли? — Успя да си придаде изненадан вид. — А как е попаднал там?
— Това се опитваме да установим. Дали не бихме могли всички да седнем и да поговорим?
— Разбира се. Заповядайте.
Последвах останалите към всекидневната. С Матю се настанихме на дивана, а полицаите си придърпаха столове. Не знаех дали го направиха нарочно, но двамата седнаха точно срещу Матю, обграждайки го от двете страни, докато аз останах извън малкия им триъгълник.
— Мога ли да попитам кой е намерил ножа? — заинтересува се Матю.
— Съпругата ви — отговори полицай Лоусън.
— Трябваха ми сандъчета за цветя, за да посадя няколко луковици — обясних аз. — Беше в едно от големите, увит в кухненска кърпа.
— Виждали ли сте тази кухненска кърпа? — Полицай Томас я показа на Матю.
— Не, никога досега.
Аз се засмях нервно.
— Това показва колко често миеш чиниите — изрекох в престорен опит да посмекча напрежението. — Имаме точно същата. Рейчъл ни я донесе от Ню Йорк.
— Ами ножа, господин Андерсън? — попита полицай Томас. — Виждали ли сте го преди?
— Не. — Матю категорично поклати глава.
— Тъкмо им казвах, че изглежда точно като онзи, който бях видяла да лежи встрани в кухнята онази неделна вечер — тихо се намесих аз.
— Вече сме говорили за това — уморено се смръщи Матю. — Тогава беше видяла кухненския ни нож, помниш ли?
— Не, не беше нашият, беше много по-голям.
— Мога ли да ви попитам къде бяхте в нощта на седемнайсети юли, петък, господин Андерсън? — заинтересува се полицай Томас.