Оказва се, че има желаещ да закупи на подобаваща цена заведението на мосю Коланж. А тези пари, като се инвестират в хартия… Боже, колко хубав може да бъде светът Ти…
Мосю Серж отива на място да уреди доставката на хартията. На аерогарата двамата се прегръщат искрено, а мосю Серж споделя с приятелски укор:
— Така и не намери време да разгледаш албума с репродукциите, който ти подарих. Прелисти го — ще ти каже още неща за света в който живеем…
Защо пък да не погледа цици и бедра? Когато се прибира в най-добро разположение на духа, мосю Коланж разлиства шарената книжка. Първо се зачита в посвещението:
„На приятеля Коланж, човекът, който ми помогна да видя по друг начин баналния свят…“
Тук свършва надписът на първата страница. На втората продължава, но с по-ситен шрифт:
„… дължа една банална истина. Банкнотите са истински, а аз не съм никакъв художник. Но рибарите знаят, че за истински улов трябва истинска стръв!
Сряда, седемнадесети…“
ИЗВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Бях на някаква художествена изложба. Повечето картини представляваха пейзажи от обраснали в бурен и старост селца. Пред мен вървеше млад мъж, някъде около трийсетте. Външността и излъчването му съответстват на описаното в разказа.
Може би бе обикновен чиновник в някакво ведомство? Който всеки ден влиза под час и под час излиза от някаква сграда. Би ми било скучно да описвам животът му на послушко. Но можеше да бъде и нещо по-интересно — например мосю Серж…