Джак Уилямсън
Със скръстени ръце
I
Ъндърхил се срещна за първи път с новото поколение механични роботи един следобед, когато се прибираше пеша от службата си, тъй като жена му бе взела колата. Тя често правеше така и затова, свикнали с пътя, краката му сами го носеха по буренясалата пресечка, докато умът му отчаяно търсеше начини за погасяване на кредитите от „Ту Ривърс Банк“. Точно тогава пред него се изпречи новата стена.
Направи му впечатление, че тя не бе от обикновен камък или тухли, а от някакъв по-особен материал. Изненадан и донякъде ядосан, Ъндърхил внимателно огледа дългата нова постройка, която препречваше пътя му. Сигурен беше, че миналата седмица на това място нямаше нищо.
Едва тогава забеляза нещото на витрината. Дори и в стъклото й имаше нещо необикновено. То бе съвършено прозрачно — единствено златистите букви върху него показваха, че има стъкло. Шрифтът бе модернистичен и на витрината пишеше:
Това някак си ядоса още повече Ъндърхил, защото и той работеше в областта на механичните роботи, а конкуренцията бе доста силна, макар че и търсенето си го биваше. Предлагаха се какви ли не модели — от андроиди, механоиди, електроноиди и автоматоиди до обикновени роботи. За съжаление много малко от тях вършеха всичко онова, което се обещаваше в рекламите, а и пазарът на градчето Ту Ривърс отдавна бе пренаситен, Ъндърхил продаваше андроиди — когато изобщо успееше да продаде нещо. Дори утре очакваше нова доставка. Чудеше се какво да прави с нея и как да получи кредит от банката, за да я заплати.
Той се намръщи и се взря в нещото зад невидимото стъкло. Досега никога не бе виждал хуманоид. Също като останалите си механични събратя, и този тук стоеше съвършено неподвижен, защото не беше включен. Гол и безполов като кукла, на ръст хуманоидът бе малко по-дребен от човешка фигура. Отблясъците по лъскавата му силиконова кожа непрекъснато променяха цвета си — от бронзово до металическо синьо. Живият и елегантен овал на лицето му носеше фиксирано изражение на бдителна и някак леко изненадана грижовност. Без съмнение това бе най-красивият механичен робот, който Ъндърхил бе виждал някога.
Е, имаше си и недостатъци, разбира се — беше твърде малък, за да се справя ефикасно с всички домакински задължения. Ъндърхил веднага си припомни подходящ цитат от брошурата Наръчник на продавача на андроиди:
„Андроидите са големи именно защото производителите им желаят те да имат достатъчно енергозапасеност и да бъдат максимално надеждни и функционални. Андроидите всъщност са вашата най-голяма покупка!“
Още щом се обърна към прозрачната врата, тя веднага се отвори и Ъндърхил се намери сред бляскавото великолепие на разнообразните модели, подредени по такъв начин, че да хващат окото на пазаруващите домакини. Професионалният му поглед вещо огледа изложената стока и първоначалният му оптимизъм понамаля. Досега не беше чувал за института по хуманоиди, но очевидно новата компания разполагаше с много пари и търговски нюх.
Огледа се за продавач, но към него вече безшумно се плъзгаше робот, същият като онзи на витрината. Движеше се с учудваща лекота и грация. Металическата му повърхност проблясваше, а на гърдите му мигаше надписът:
Интересното беше, че роботът нямаше лещи, а нещо като стоманеносиви очи, които сляпо се взираха пред себе си. Въпреки това той спря на метър от него, все едно че наистина виждаше, и го заговори с висок и мелодичен глас:
— На вашите услуги, мистър Ъндърхил.
Това, че се обърнаха към него на име, доста го озадачи, защото дори андроидите не можеха да различават хората. Явно бе някакъв търговски трик, което не беше чак толкова трудно да се постигне в градче с големината на Ту Ривърс. Вероятно продавачът беше някой местен човек, който, скрит някъде, подсказваше на робота какво да говори. Ъндърхил преодоля смущението си и гръмогласно запита:
— Мога ли да видя продавача, моля?
— При нас хора не работят, сър — мигновено отвърна кадифеният глас. — Институтът по хуманоиди съществува, за да служи на хората — затова и не използваме човешки труд. Но пък сме в състояние да ви предоставим всякаква информация, сър, да приемем поръчката и да ви обслужим незабавно.
Ъндърхил замаяно се взираше в хуманоида. По принцип роботите сами не бяха в състояние дори да си презаредят батериите или да настроят собствените си релета, да не говорим изобщо за такива неща като самостоятелното поддържане на пласментни агенции или местни филиали. Незрящите очи го гледаха с празен поглед, а той неспокойно се озърташе, за да види къде ли може да се е скрил продавачът. А междувременно сребърночистият глас продължаваше да го увещава: