Вътре го очакваше малкият черен робот, сляп, но вечно нащрек:
— Вечерята е готова, сър.
Нещо отново го накара да потръпне. Зад тази стройна гола грациозност се долавяше мощта на конско хергеле. Роботът излъчваше някаква ужасяваща доброжелателност, съвършена и непреклонна. Онова жалко нищожно оръжие, което Следж нарече интегриращо устройство, внезапно му се стори напълно безнадеждна работа. Обзе го непрогледно отчаяние, но го беше страх да не се издаде.
VII
На следващата сутрин Ъндърхил предпазливо слезе в мазето, за да открадне собствените си инструменти. Направи му впечатление, че то е разширено и изменено. Подовата настилка беше съвсем нова. Тъмна, топла и еластична, тя някак поглъщаше стъпките му и той се движеше безшумно като хуманоид. Новите стени блестяха с мека светлина. Имаше и няколко нови врати, над които светеха надписи:
Спря несигурно пред вратата на работилницата. Новият плъзгащ се панел излъчваше мека зеленикава светлина. Беше затворен и не се виждаше никаква брава, а само някаква овална пластинка от бял метал, под която несъмнено имаше родомагнитно реле. Ъндърхил няколко пъти я натисна, но без никакъв резултат.
— На вашите услуги, мистър Ъндърхил. Какво обичате?
Той гузно се сепна и се опита да прикрие треперещите си колене. Беше сигурен, че хуманоидът ще е зает поне половин час, докато мие косата на Аврора, а не знаеше, че има и втори. Сигурно бе излязал от вратата, над която пишеше „СКЛАД“, защото стоеше точно под надписа — неподвижен, благосклонно загрижен, красив и ужасяващ.
— Ъ-ъ-ъ… нищо — отвърна той.
Сивите стоманени очи невъзмутимо го гледаха със слепия си взор. Уплашен да не разкрият тайната цел на посещението му, Ъндърхил трескаво затърси някакво логично обяснение и бързо добави:
— Просто гледах — гласът му звучеше сухо и прегракнало. — Доста сте пооправили мазето — той кимна към вратата, над която пишеше „СТАЯ ЗА ИГРИ“. — Какво има там?
Хуманоидът дори не помръдна, но скритото реле се задейства и яркият панел безшумно се плъзна встрани. Вътре тъмните стени веднага светнаха. Стаята беше празна.
— Смятаме да поставим специално оборудване за развлечение и отмора — бодро поясни хуманоидът. — В най-скоро време.
За да прекъсне неловката пауза, Ъндърхил измърмори пресипнало:
— Синът ми Франк има мишена и стрели, а и някъде май се търкалят едни бухалки за бейзбол.
— Прибрали сме ги — меко го информира хуманоидът. — Подобни неща са опасни. На тяхно място ще поставим безопасно оборудване.
Ъндърхил си спомни, че и самоубийството е забранено.
— Дървени кубчета, предполагам — горчиво рече той.
— Дървените кубчета са опасно твърди — любезно отвърна роботът. — От треските им човек може да се нарани. Нашите кубчета са пластмасови, напълно безвредни. Искате ли да ви доставим комплект от тях?
Ъндърхил гледаше като онемял изящното му черно лице.
— Освен това ще се наложи да приберем инструментите от работилницата ви — мило го осведоми хуманоидът. — Те са извънредно опасни. Но пък можем да ви предложим инструменти за работа с мека пластмаса.
— Благодаря — смутено рече Ъндърхил. — Има време. Той тръгна да се връща, но хуманоидът го спря.
— Сега, след като вече загубихте агенцията си — започна да го увещава той, — ви предлагаме да приемете официално нашите пълни услуги. Всички, които са подписали нотариалния акт за прехвърляне на имуществата, се ползват от преференции, така че веднага щом подпишете, ще комплектуваме домашните ви помощници.
— И за това има време — мрачно отвърна Ъндърхил. Той избяга от къщата, макар че трябваше да почака хуманоида да му отвори задната врата, и изкачи стълбите към апартаментчето над гаража. Следж го очакваше и го пусна вътре. Ъндърхил се отпусна върху строшения кухненски стол и с благодарност огледа напуканите стени, които не светеха, и вратата, която човек сам си отваряше.
— Не можах да взема инструментите — отчаяно се оплака той. — Хуманоидите възнамеряват да ги приберат.
На сивкавата дневна светлина старецът изглеждаше бледен и обезсърчен. Изпосталялото му лице бе някак изпито, а под хлътналите му очи имаше тъмни сенки, сякаш не бе спал цяла нощ. На пода все още си стоеше недокоснатият поднос с храна.
— Ще дойда с теб — рече старецът. В уморените му очи проблесна синкава решителност. — Непременно трябва да вземем инструментите. Надявам се имунитетът ми да ни опази и двамата.
Той взе някаква одърпана пътна чанта и Ъндърхил го последва надолу по стълбите. Когато пресякоха двора и стигнаха до задния вход, Следж извади малка подкова от бял паладий и я допря до металната овална пластинка. Вратата начаса се отвори. Двамата влязоха и през кухнята тръгнаха към мазето.