Но свободното й време вече бе станало твърде много. Тя всъщност обичаше да готви, поне що се отнася до любимите семейни ястия, но според хуманоидите печките и готварските ножове бяха опасно нещо. Изобщо в кухнята не беше редно да влизат хора.
Хобито й беше бродерията, но хуманоидите й отнеха иглите. Обичаше да шофира, но и това вече не й позволяваха. Потърси утеха в романите от домашната библиотека, само че хуманоидите отново се намесиха и прибраха всички книги, понеже в тях се разказваше за нещастни хора в опасни ситуации.
Един следобед Ъндърхил я намери разплакана.
— Омръзна ми! — отчаяно хълцаше тя. — Не можеш да си представиш как мразя тези мръсни черни машини! Отначало ми харесваха, но сега дори не ме оставят да изям един бонбон! Няма ли как да се отървем от тях, скъпи? Завинаги?
Само че до лакътя на Ъндърхил стоеше едно от слепите роботчета и той трябваше да каже, че няма как.
— Предназначението ни е да служим вечно на всички хора — любезно се обади хуманоидът. — Трябваше да ви отнемем бонбоните, мисис Ъндърхил, защото и най-малкото увеличение на телесното тегло намалява средната продължителност на живота.
Дори и децата не можеха да се изплъзнат от тази абсолютна загриженост. На Франк му иззеха цял арсенал смъртоносни пособия — джобно ножче, боксьорски ръкавици, пумпали, прашки и зимни кънки. Замениха ги с безобидни пластмасови играчки, които той ненавиждаше. Веднъж се опита да избяга от училище, но един хуманоид веднага го намери и го върна обратно.
Гей пък открай време си мечтаеше да стане голяма цигуларка. Обаче откакто се появиха хуманоидите, те прогониха учителите й и сами се заеха с нея. Една вечер Ъндърхил я помоли да посвири и тя тихо отвърна:
— Знаеш ли, татко, повече няма да свиря на цигулка.
— Защо, моето момиче? — изненада се той от горчивата решителност, изписана върху лицето й. — Толкова добре се справяш, особено след като хуманоидите започнаха да ти водят уроците.
— Тъкмо там е бедата, татко. — За дете тя звучеше учудващо уморено и сериозно. — За мен са твърде добри. Колкото и да се старая, не мога да ги настигна. Не виждам никакъв смисъл. Разбираш ли, татко? — гласът й потрепери — Абсолютно никакъв смисъл.
Той разбра. Решимостта му се възвърна и се захвана с подновени сили за тайната си работа. Хуманоидите трябваше да бъдат спрени. Направляващото устройство бавно започна да се оформя и един ден настъпи мигът, когато треперещите и разкривени пръсти на Следж монтираха и последния малък детайл, изработен от Ъндърхил, и внимателно запоиха последния проводник. После старецът дрезгаво прошепна:
— Готово.
VIII
Пак беше привечер. Отвън, през прозорците на мизерните малки стаички — прозорци от най-обикновено чупливо и зацапано стъкло, но които човек можеше сам да отваря — се виждаше промененият облик на градчето Ту Ривърс — внушителен, но някак чужд и потискащ. Вече ги нямаше старите улични стълбове — сега с нощта се бореха разноцветните светлини от стените на странните нови постройки и къщи. По светналия покрив на отсрещния палат все още работеха няколко хуманоида, тъмни и мълчаливи.
А вътре в малкото, направено от хора апартаментче насочващото устройство бе монтирано върху кухненската маса, която Ъндърхил подсили и прикрепи с болтове към пода. След това го свързаха с интегриращото устройство. Паладиевата стрелка покорно се поклащаше, докато треперещите пръсти на Следж проверяваха копчетата и бутоните.
— Всичко е наред — рече той.
Хрипливият му глас звучеше спокойно, но дишането му се учести, а чепатите му ръце вече се тресяха неудържимо. Ъндърхил дори забеляза как по измършавялото му лице внезапно избиха сини петна. Седнал на високия си стол, старецът сграбчи масата, за да не падне, а Ъндърхил изтича за лекарството. Следж веднага го погълна и след малко се пооправи.
— Благодаря — изхриптя старецът. — Вече съм по-добре, а скоро ще имам достатъчно време да си почина. — Той погледна през прозореца към голите черни фигури на роботите, които продължаваха да се суетят забързано около златистите кули и блесналия ален свод на отсрещния палат, и добави: — Наблюдавай ги и ми кажи като престанат да се движат.
Той изчака треперенето на ръцете му да се поуспокои и после се зае с ръчките и бутоните на насочващото устройство. Стрелката на интегратора безшумно се размърда.
Човешкото око не можеше да види силата, способна да взриви планета. Тя бе недоловима и за слуха. Затова наблизо бяха поставили малък монитор, чрез който далечната цел щеше да стане достъпна за несъвършените човешки сетива.