Стрелката сочеше към стената на кухнята, но лъчът щеше да я преодолее безпрепятствено. Цялото апаратче приличаше на детска играчка и работеше беззвучно като хуманоид.
Щом стрелката се размърда, по екрана на монитора пробягаха зеленикави точки, които всъщност бяха звездите, сканирани от мощния лъч в движението му към планетата, която трябваше да бъде унищожена.
Ъндърхил различи познати съзвездия, които, силно умалени, преминаха през екрана и изчезнаха, докато стрелката търсеше своята цел. По едно време в центъра на екрана три звезди образуваха нещо като разностранен триъгълник и стрелката внезапно замря. Следж докосна някакви други бутони и зеленикавите точки се разпръснаха, но след тях се появи друго зелено петно.
— Системата Уинг! — прошепна Следж. Останалите звезди напуснаха очертанията на екрана, а зеленото петно нарасна. Остана само то и започна да се превръща в ярък диск. С увеличението се провидяха и дузина малки звездички, плътно разположени около диска.
— Уинг IV!
Дрезгавият шепот на стареца едва се чуваше. Ръцете му потрепваха върху бутоните, той натисна нещо и четвъртата звездичка от външната страна на диска изпълзя в центъра на екрана. Останалите се разпръснаха, а тя започна да расте. Дори трепкаше като ръцете на стареца.
— Гледай да не помръднеш! — прошушна той. — Не дишай, за да не отклониш стрелката!
После предпазливо се пресегна към друг бутон, но още щом го докосна, зеленикавият образ на екрана бясно заподскача. Той бързо дръпна ръка и я хвана с другата, за да спре треперенето й.
— Погледни ги сега — нервно прошепна Следж и кимна към Прозореца. — И ми кажи, щом престанат да се движат.
Ъндърхил неохотно вдигна очи от напрегнатата суха фигура, надвесена над апаратчето играчка. После погледна навън към няколкото черни роботчета, които пъргаво и делово сновяха насам-натам по покривите на отсрещните сгради.
Гледаше ги и ги чакаше да спрат.
Дори не дишаше. Чуваше забързаното бумтене на сърцето си и усещаше как мускулите му неспокойно играят. В опитите си да се успокои той се стараеше да не мисли за предстоящата експлозия на планетата — толкова отдалечена, че отблясъците от взрива й щяха да се забележат оттук чак след повече от сто години. Сепна го пресипналият глас, който запита:
— Спряха ли?
Той поклати глава и пое дъх. Отсреща малките черни машини продължаваха както досега да пренасят непознатите си инструменти и материали и да изграждат нещо като богато орнаментиран свод над аления сферичен покрив на сградата.
— Не са — отвърна Ъндърхил.
— Значи се провалихме — промълви отпаднало старецът. — Нищо не излезе. Не зная защо.
В това време зад вратата се чу тропот. Те я бяха заключили, но старата брава можеше да бъде пречка само за хора. Нещо изтрещя и вратата внезапно се отвори. Безшумно и грациозно вътре влезе хуманоид и в стаята се разнесе звънкото му сребристо гласче:
— На вашите услуги, мистър Следж. Старецът го погледна с блеснали от ужас очи.
— Махай се! — изхриптя той. — Забранил съм ви… Хуманоидът не му обърна никакво внимание и се втурна към кухненската маса. С безпогрешна ръка завъртя две копчета върху направляващото устройство и мониторът угасна. Паладиевата стрелка се замята като пияна. После роботът изтръгна проводниците, запоени към оловната сфера, и извърна слепите си стоманени очи към Следж.
— Опитвахте се да разрушите Основния закон — бодро изрече хуманоидът. В гласа му не се долавяше нито обвинение, нито злоба или яд. — А както знаете заповедта да зачитаме свободата ви не е по-висша от този закон. Следователно сме длъжни да се намесим.
Пребледнял като мъртвец, старецът се обърна и го погледна. Главата му бе хлътнала между раменете и го избиваха сините петна, все едно че животът го напускаше. Вместо очи имаше черни дупки, от които струеше неземна лудост. Дишаше мъчително и на пресекулки.
— Как…? — изфъфли почти неразбираемо той. — Как се досетихте, че…
Застиналата неподвижно малка машина отривисто рапортува:
— От онзи човек на Уинг IV, който дойде да ви убие, научихме за защитните екрани срещу родомагнитните лъчи. Централата ни вече е напълно защитена срещу катализиращия ви лъч.
Старият Следж скочи от стола. Кльощавата му фигура цялата се тресеше. Стоеше и се олюляваше, задъхан, прегърбен и сбръчкан като някаква човешка люспа, с поглед, вперен в стоманените невиждащи очи на хуманоида. После преглътна мъчително, отпуснатите му синкави устни се раздвижиха, но от тях не излезе нито звук.
— Знаехме през цялото време за опасния ви проект — продължаваше закачливият звънък глас. — Сетивата ни вече са много по-остри, отколкото вие ги направихте навремето. Оставихме ви да го довършите, тъй като в крайна сметка и ние ще имаме нужда от него за по-пълното прилагане на Основния закон. Запасите от тежки метали за енергийните ни съоръжения са ограничени, но сега вече ще можем да черпим безкрайни количества енергия на базата на каталитичния ядрен разпад.