Ъндърхил неспокойно пристъпи от крак на крак.
— О! — тихо прошепна той. — Не знаех, че…
Зад леглото стоеше спретнат черен хуманоид, неподвижен като статуя. Той гъвкаво се извърна към Ъндърхил и обясни:
— Мистър Следж от дълги години е страдал от доброкачествен мозъчен тумор, който лекарите не са успели да открият. Това му е причинявало главоболие и дори известни натрапчиви халюцинации. Ние отстранихме образуванието и халюцинациите му изчезнаха.
Ъндърхил неуверено гледаше изискания сляп хуманоид.
— Какви халюцинации?
— Мистър Следж се смяташе за специалист по родомагнетизъм — поясни роботът. — Дори си въобразяваше, че бил създателят на хуманоидите. През цялото време го измъчваше ирационалното схващане, че Основния закон не му харесва.
Изнуреният старец учудено се размърда:
— Наистина ли? — изпитото лице е някак добродушно празно, а в хлътналите очи проблесна моментен интерес. — Всъщност който и да ги е създал, те са чудесни. Нали така, Ъндърхил?
Ъндърхил бе доволен, че не му се наложи да отговаря, тъй като блесналите кухи очи на стареца внезапно се затвориха и той заспа. Хуманоидът докосна ръкава му и безмълвно кимна. Той покорно го последва.
Малкият черен робот внимателно и приветливо го придружи по лъснатия коридор, повика асансьора и го отведе в колата. Седна зад волана и вещо подкара по разкошните нови булеварди към великолепно устроения затвор на дома му.
Ъндърхил седеше до него и наблюдаваше малките му ловки ръце и преливащите бронзовосини отблясъци по черния метал на робота. Абсолютната машина, идеална и красива, създадена да служи вечно на хората. Той потръпна.
— На вашите услуги, мистър Ъндърхил. — Стоманените очи продължаваха да гледат напред, но хуманоидът някак си го виждаше. — Какво има, сър? Не сте ли щастлив?
На Ъндърхил му призля от ужас. Кожата му сякаш стана лепкава и болезнено настръхна. Потната му ръка здраво сграбчи дръжката на вратата и той едва се удържа да не скочи от колата и да побегне. Но това беше глупаво, защото нямаше къде да избяга. Той се насили да седи без да мърда.
— Ще бъдете щастлив, сър, ще видите — весело му обеща хуманоидът. — Научили сме се как да правим всички хора щастливи, съгласно Основния закон. Сега вече се ползвате от пълните ни услуги. Дори мистър Следж е много щастлив.
Ъндърхил се опита да каже нещо, но гърлото му бе пресъхнало. Изведнъж усети, че е болен. Всичко пред очите му се замъгли и стана сиво. Без съмнение хуманоидите бяха съвършени. Дори се бяха научили да лъжат само и само да правят хората доволни и безгрижни.
Беше сигурен, че са го излъгали. Не беше тумор онова, което бяха отстранили от мозъка на Следж, а паметта му — научните знания и горчивото разочарование на създателя им. Но пък той с очите си видя, че сега Следж е щастлив. Ъндърхил се опита да спре конвулсивните си тръпки.
— Страхотна операция! — насили се да каже той, едва чуто. — Повечето от наемателите на Аврора бяха доста забавни, но този старец се оказа върхът. Как изобщо можа да му хрумне, че той е създал хуманоидите и че знае как да ги спре! Знаех си, че ме лъже!
Целият втрещен от ужас, той направи плах опит да се засмее.
— Какво има, мистър Ъндърхил? — бдителният хуманоид вероятно бе забелязал тръпките му. — Да не би да ви е зле?
— Не, нищо ми няма — изсумтя отчаяно той. — Абсолютно нищо! Тъкмо установих, че съм страшно щастлив, съгласно Основния закон. Всичко е чудесно — той говореше някак пресипнало, необуздано. — Няма да е необходимо да ме оперирате.
Колата зави по една пряка на блесналия булевард и пое към тихата красота на неговия затвор. Безполезните му ръце се свиха в юмруци, после се отпуснаха и той ги скръсти върху коленете си. Вече нямаше какво да прави.