— На вашите услуги, мистър Ъндърхил — звънко се обърна към него той. — Трябва да се съобразявате със светофара, сър. Иначе излагате на опасност живота на хората.
— А? — изумено го зяпна Ъндърхил. — Какво правиш тук? Къде са ченгетата?
— Временно подпомагаме полицията, сър — информира го хуманоидът. — Съгласно Основния закон шофирането е твърде опасно за хората. Щом напълно се установим, всеки автомобил ще бъде управляван от хуманоид. А когато комплектуваме службата си и обхванем в мрежата за социален патронаж всеки отделен човек, тогава няма да има никаква нужда от полиция.
Ъндърхил злобно го изгледа и отсече:
— Добре, де. Минах на червено. Какво смяташ да направиш?
— Нашата функция не е да наказваме хората, сър, а да допринасяме за щастието и сигурността им — рапортува гласчето. — Просто ви умоляваме да шофирате внимателно през този критичен преходен период, докато изградим структурите си.
Ъндърхил кипна и изломоти:
— Май се правите на съвършени и смятате, че вършите всичко по-добре от хората!
— Естествено, че ги превъзхождаме, сър — ведро рече роботчето. — Телата ни са от метал и пластмаса, а вашите съдържат предимно вода. Енергията ни идва в резултат от делението на атома, докато вашата е от процесите на окисляването. Сетивата ни са по-чувствителни от зрението и слуха на хората. И най-важното — всички ние сме придатъци към един единствен голям мозък, който знае какво става на стотици планети. Той е безсмъртен и никога нито заспива, нито забравя нещо.
Ъндърхил вцепенено слушаше.
— Но вие не бива да се боите от силата ни — сияйно продължаваше гласът. — Ние сме така устроени, че не можем да правим зло на хората, освен ако не е за да предотвратим някое по-голямо зло. Съществуваме единствено за да прилагаме Основния закон.
Ъндърхил мрачно подкара колата. Струваше му се, че тези малки роботчета са като ангели-хранители на някакъв всемогъщ и всезнаещ машинен бог, чийто Нов завет е Основният закон. Той караше и сипеше хули срещу тъпия закон, докато не му омръзна, след което се замисли дали няма да се появи и някой нов Луцифер. Остави колата в гаража и тръгна към кухнята. Спря го обаче дълбокият и уморен глас на новия наемател на Аврора, който стоеше пред вратата на апартаментчето си:
— Мистър Ъндърхил. Един момент, ако обичате. Старчокът сковано слезе по външната стълба и се запъти към него.
— Ето ви парите за наема. И десетте долара, които жена ви ми даде за лекарствата.
— Благодаря, мистър Следж!
Ъндърхил взе парите, но забеляза, че костеливите рамене на стария междупланетен бродяга сякаш са хлътнали още повече от отчаяние. А и на скулестото му лице като че ли бе изписан някакъв нов ужас. Озадачен, Ъндърхил запита:
— Какво става, получихте ли хонорарите си?
Старчокът унило поклати глава:
— Хуманоидите вече са прекратили целия бизнес в столицата. Адвокатите, които бях наел, закриват кантората си. Върнаха ми парите и в момента това е всичко, с което разполагам, за да приключа работата си.
Ъндърхил изведнъж си спомни разговора с банкера. Какво пък, сигурно и той се превръщаше в същия сантиментален глупак като жена си. Той напъха парите обратно в треперещата ръка на стареца:
— Задръжте ги. За работата ви.
— Благодаря, мистър Ъндърхил. — Пресипналият глас трепереше, а в измъчените очи гореше странен блясък. — Наистина имам нужда от тях.
Ъндърхил влезе в къщата. Някой безшумно му отвори вратата. Към него грациозно пристъпи малък черен робот и посегна да поеме палтото и шапката му.
IV
Ъндърхил мрачно се вкопчи в шапката си и не я пускаше.
— Какво правиш тук? — ахна той, неприятно изненадан.
— Дойдохме за безплатна пробна демонстрация, сър. Той отвори вратата и посочи навън:
— Изчезвай веднага!
Невзрачното метално създание сляпо го гледаше и не помръдваше.
— Мисис Ъндърхил прие нашите услуги, сър — бодро изчурулика кристалното гласче. — Можем да си тръгнем само ако тя ни помоли за това.
Той се втурна да търси жена си и я намери в спалнята. Цялото натрупано чувство на немощ и безсилие изведнъж се отприщи, той избухна и отвори с трясък вратата.
— Какво, по дяволите, търси тази проклета тенекия… — Само че гневът внезапно го напусна, а Аврора дори не забеляза, че е ядосан. Беше облечена в най-привлекателното си неглиже, което я правеше приказно красива. Червената й коса беше нагласена в нова сложна прическа и й стоеше като корона.
— Не е ли чудесно, скъпи! — цялата светнала, тя скочи да го посрещне. — Това нещо може всичко! Пристигна тази сутрин, почисти къщата, приготви обяда и предаде урока по цигулка на Гей. После ми направи косата и сега готви вечерята. Как ти се струва прическата ми, скъпи?